— Може би — каза Лий, свивайки рамене. — Но мисля, че е съмнителен.
— Любезен е.
— Очарователен? — подигра се Лий сухо.
— Повече отколкото някои от хората, които познавам — бързо отряза Брин в отговор на цинизма му.
— Разбирам. И играчите на голф са много по-очарователни от барабанистите, така ли?
В гласа му се долови язвителна нотка. Брин леко потрепери. Очевидно беше гледал новините онази вечер, когато я бяха показали усмихната да бъбри с Майк Уинфелд.
— Да — отсече Брин. — Играчите на голф, които съм срещала, са много по-очарователни от барабанистите, които познавам.
Той не отговори. Изправи се и се протегна, взе си чашата, за да я изплакне на мивката. Брин отчаяно прехапа долната си устна. Защо продължаваше да е толкова враждебна? Беше се огънал на желанията й толкова, колкото изобщо можеше да се очаква от мъж като него. Можеше да се обади в полицията…
— Ще отида да залостя входната врата. Твоят шепнещ, изглежда, е твърде опасна личност. Почти откърти вратата от пантите й. След това… — Спря се, загледан в нея, тя нямаше време да прецени изражението му. — След това ще си легна — заяви й той кратко. — Горе има три стаи за гости. Избери си една.
— Не мисля, че мога да спя — промълви Брин.
— Тогава легни и мисли — посъветва я Лий. — За снимките. Мисли за всичко, което може да се крие зад всичко това.
Порови се под мивката, измъкна чук, пирони и тел. Златистите му очи въпросително я изгледаха; след това излезе от кухнята.
Брин поседя на масата известно време, чувствата й я раздираха. Къде ли е Адам? Добре ли е? Трябва да повярва, че е добре. Трябва да живее с надеждата, че ще й го върнат утре. Трябва да получи снимките. Ще ги върне.
Благодарение на Лий. Трябва да бъде благодарна.
Изправи се и се отправи към гостната. В устата си той беше затикал един пирон, а с чука набиваше друг във вратата. Спря да чука и вдигна вежда, когато тя се приближи към него.
— Лий… благодаря ти — му каза тя.
Той избута пирона в ъгълчето на устата си.
— Лягай си, Брин.
Тя кимна и тръгна към стълбата, но се спря.
— Има ли значение коя стая? — попита тя любезно. Той не я погледна, но за миг престана да чука.
— Не. Всички са подредени за гости.
Брин прехапа устна, докато го наблюдаваше. Гърбът му беше наведен над работата, силните му ръце се гънеха и проблясваха при всеки удар на чука. След това продължи да се изкачва.
Тя пристъпи през първата врата и щракна лампата. Както беше казал, стаята беше готова за гости. Леглото от палисандрово дърво лъщеше. Пухената завивка и раираните чаршафи миришеха свежо, на чисто. Брин откри малка нощна лампа на тоалетката, запали я и изгаси останалото осветление. Събу маратонките и джинсите си и пропълзя под чаршафите.
Но докато лежеше, не можеше да престане да мисли за Лий. За миговете, през които лежа в прегръдките му. Мечтаеше за него. Искаше го.
Даде й всичко. И не поиска нищо от нея.
Стисна здраво очи и се опита да отблъсне образа.
Той не можеше да бъде отблъснат.
Виждаше лицето му на лунната светлина; безупречно правия нос; здравата, четвъртита челюст; пълната, чувствена уста. Очите му, изпълнени с приковаваща златиста сила…
Мисли за снимките, каза си тя. За кънтри клуба „Тимбърлейн“. За фона…
Одеколонът му винаги я е привличал. Фин. Чист и толкова мъжки. Спомни си начина, по който бронзът на плещите му проблясваше на меката лунна светлина. Спомни си как се беше втренчила в гърдите му. Стегнати и широки, просто бронзова мъжка сила. Искаше й се да се пресегне и да го докосне.
Отдавна знаеше, че е сгрешила в преценката си за него. От самото начало той искаше да й предложи приятелство. Беше привлечен от нея, да, никога нямаше да я отблъсне.
Винаги се е вълнувал от нея; винаги е проявявал разбиране. Беше усетил, че се страхува от височините; успокояваше я. Беше разбрал, че се нуждае от пари; никога — нито веднъж, въпреки всичко, което беше направила — не я заплаши с уволнение. А в ресторанта, когато Адам. Ох. Адам! Къде си? Когато Адам започна да хвърля храна, Лий не се възмути. Той разбра, че лошото поведение не означава лошо дете, а просто малко момче, което е несигурно и се нуждае от много любов.
Адам! Боли, като мисля за него и колко е безпомощен, очакващ, очакващ и молещ се. Адам, помисли си тя, наистина те обичам. Ще те върна и ще направя всичко, за да забравиш, че някога си изпитал страх, че си бил изплашен или самотен…
Любов… Толкова разнообразно и странно чувство. Любов към дете. Любов към мъж. Не, не беше влюбена в Лий. Сега можеше да си признае, че го харесва, че той я вълнува. Но не можеше да рискува да се влюби в него. Той обичаше деца, но това не означаваше, че ги иска. И Брин го вълнуваше, но колко дълбоко — и за колко време?