Шумно изстена. Боли, когато си толкова разкъсван. Тревожеше се за Адам. Самата тя е толкова самотна. Тази нощ има нужда от Лий. Дори и ако не можеше да разчита на любов, имаше нужда да я усети. Не, трябваше да бъде твърда и независима. Трябваше сама да се грижи за себе си, защото тя самата си беше единствената гаранция…
Нямаше гаранции.
Брин покри лицето си с ръце и конвулсивно преглътна. Кого лъжеше? Себе си? Вече не. Винаги го е искала. Имаше нужда от него, но най-много от всичко тя го искаше. А дали не беше мъничко влюбена в него. Може би е знаела, че ще се влюби още преди да го беше срещнала. И се страхуваше — от себе си, че е уязвима. Не точно от него.
Брин внезапно установи, че чукането беше престанало. Изчака минутка, заслушана в нощта. След това изпълзя от леглото и отиде до вратата, леко я отвори. Лампата в коридора все още светеше, но долу всичко беше тъмно и тихо.
Затваряй вратата и се връщай в леглото, каза си тя.
Но не затвори вратата. Излезе в коридора.
Знаеш, че го искаш. Върви при него.
Да, но продължаваше ли той да я иска?
Можеш отново да се нараниш, предупреди се тя. Може да те отблъсне… Все още може да е ядосан.
Трябваше да рискува. В бъдеще това можеше да боли, но тази нощ…
Сърцето й мъчително бумтеше в гърдите, но краката й я понесоха през коридора. Стигна до вратата му и се поколеба. Беше отворена. Застана на прага, кръвта й сякаш пламтеше във вените й, след това замръзна в нервно очакване…
— Влез, Брин.
Тогава тя забеляза, че той седеше в леглото си и небрежно я наблюдаваше. Гърбът му беше изправен; луната къпеше раменете му и улавяше златистия блясък на очите.
Той се е надявал; очаквал я е. Познаваше всички движения на нощта; усещаше ги с някаква древна и примитивна интуиция.
Бягай, каза си тя. Това е най-голямата опасност, пред която се изправяш. Накрая ще погубиш и душата си заради него.
Сърцето й продължи да бумти. Тялото и душата й сякаш бяха сковани от страх и болка. Но направи крачка в стаята. Отиваше към него.
Девета глава
Стаята тънеше в сянката на нощната мъгла, въпреки това той виждаше цветове, подсилени от нежните лъчи на луната. Виждаше дългите и буйни бакърени вълни на косата й, тъмната линия около лимоненозеления ирис на широко отворените й очи.
Плътта й като слонова кост. Също шията й в разкопчаната яка на ризата, гъвкавите й крака, голи под краищата на ризата.
Цвят и предизвикателна сребърна мъглявина.
Очертанието беше отчасти субстанция, отчасти мъглявина, поразяващ силует на вратата. Лунните лъчи пробиха през сенките и осветиха крехката й фигура през материята на ризата му, която беше станала прозрачна. Виждаше закръглеността на формите й, копнееше да докосне по-дълбоката сянка, там, където нощта заговорнически я закриляше с плащ от мамеща невинност.
Тя пристъпваше несигурно, колебаеше се и той си я представи като изпълнено с копнеж видение. Наподобяваше красива нимфа, уловена в среброто на луната. Сладко обещание на нощта, деликатно и смайващо красиво. Също като бляскавия лъч на лунното сребро и тя беше неосезаема. Той не можеше да се подчини на диктата на разгорещените си страсти и да се втурне към вратата, за да я улови в прегръдките си; също като мъгла в мрака, тя можеше да изчезне и той щеше да улови само въздух…
Тя беше реална. Жена от мека, топла плът и жива течаща кръв. Сърцето му не по-малко от ръцете му копнееше да се присегне към нея. Но инстинктът му да се въздържи също беше реален. Трябваше да я остави тя отиде при него. Не разбираше защо тя се страхува, знаеше само, че се страхува. Както и че тя самата трябва да направи първите стъпки, ако той иска изобщо някога истински да я държи.
И така след първата си покана той седеше притихнал и в очакване. Едва дишаше. Позата му беше отпусната, но вътрешно трепереше, желание и нежност се съюзяваха и взривоопасно течаха в тялото му.
Тя пристъпи напред. Бавно. С всяка стъпка ставаше по-реална. Той чу нежния полъх на дъха й. Финият аромат на парфюма й го погали като възбуждаща милувка. Брин спря в края на леглото, очите й го молеха. Ресниците й се спуснаха и тя леко сведе глава. Меки кичури копринена коса паднаха по лицето й и го забулиха в бакърена загадка.
— Лий? — промълви тя. Шепотът й съдържаше молба.
Той се наведе напред, сигурен, че като се присегне, няма да бъде към някакво видение.
— Нека да видя очите ти, Брин — прошепна той. Тя пак вдигна глава и предизвикателно с решителен жест отметна косата си назад. Очите й срещнаха неговите. — Трябва да знам — каза й той, гласът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Тук си, защото си изплашена?