— Не се подценявай, Брин. Много добре владееш и двете си професии.
Брин не отговори. Беше добра танцьорка и добър фотограф. Но животът я беше научил, че „добър“ не означава успех. Означава, че ако имаш късмет, можеш да продължиш да работиш.
Внезапно се изсмя.
— Може би ако по-рано бях решила, че искам да достигна равнището на Марта Греъм, или на Матю Брейди, щях да стана като някой от тях!
— Може би, но този път това нямаше да ти помогне, пиленце. Имам две работи за теб. Едната е да снимаш, другата — да танцуваш.
— Чудесно! — Брин въодушевено одобри. — За кого ще снимам и за кого ще танцувам?
— За един и същ клиент.
— Какво? — полюбопитства Брин. — Странно. Кой е този „един и същ“?
— Лий Кондър.
— Индианската рок звезда?
— Полуиндианец, а за себе си говори като за музикант — уточни Барбара хладно. — Не забравяй, скъпа!
— Полуиндианеца или музиканта? — сухо попита Брин.
— И двамата! — засмя се агентката. — Никога не отрича кръвта на Черния крак, но и не трупа капитал от нея. Освен това е изкарал две години в музикалното училище „Джулиард“ в Ню Йорк, а майка му е преподавала известно време в Кралската консерватория. Има право да се нарича музикант.
— Не знам. Малко се смущавам. Нямам слабост към мъже с пурпурна коса, които се държат като сексуални атлети и подскачат по цялата сцена.
— Скъпа, косата му не е пурпурна! А гарваново черна. И никога не се е държал като сексуален атлет. Пет години е бил женен и дори „Нешънъл инкуайърър“ не можа да се заяде с тази връзка. Сега е вдовец, освен това не е необходимо да се влюбваш, а само да работиш с него! — раздразнено възкликна Барбара. — И какво те прихвана така изведнъж? Работила си с десетки мъже и тези, които проявяваха някакъв интерес към теб, ги пръждосваше така, както айсбергът пръждоса „Титаник“. Защо се боиш да работиш за мъж, когото никога не си срещала?
— Не се боя — моментално отвърна Брин, но усети, че по необяснима причина наистина се страхува. Само при споменаването на името Кондър, парещи тръпки като електричество преминаха през нея; сега се гонеха нагоре-надолу по гърба й. Знаеше за него така, както знаеше за Бийтълс, за Ролинг Стоунс, за Дюран Дюран и т.н., но нямаше абсолютно никаква причина да се страхува от мъжа или дори да се опасява, че може да е… необикновен.
И все пак… определено се страхуваше. Глупаво, каза си тя. Смешно. Но след това се сети на какво се дължеше това чувство.
На клипа, който той вече беше направил.
Една вечер по Ейч Би Оу децата гледаха стара класическа пиеса по Дикенс и след нея пуснаха клипа.
Клипа на Лий Кондър.
Липсваха кадри на групата с димящи китари, абсурдна техника или каквото и да било от този род. Нямаше дори снимки с Кондър или групата му. Беше видео разказ на популярна любовна песен по текст на романтична история. Сцените бяха толкова добри, колкото на много други клипове: рицари на бойни коне, препускащи през мъглата към замък; ожесточена битка; героинята, спасена твърде късно и умираща в прегръдките на любимия си.
Брин си беше дала сметка, че е проследила четирите минути лента, без да помръдне. В последния кадър имаше едно лице. Не цялото лице, а само златистите му очи, които застрашително проблясваха през забралото.
Все още си спомняше тези очи. Дори и сега мисълта за тях я смути.
— Не се страхувам, Барбара — по-уверено повтори тя, все повече се ядосваше на себе си. — Но просто не разбирам защо е нужно Лий Кондър да идва в Тахо, за да снима клип? Какво става с Холивуд напоследък?
— Хей, та той отиде в Шотландия, за да снима последния си клип. А и не живее в Холивуд. Има къща във Форт Лодърдейл и една тук.
— Тук?
— Да, от години я има. Но, изглежда, е много затворен човек, затова малцина знаят за нея или нещо повече за него.
— Изглежда, ти знаеш достатъчно — леко я подкачи Брин.
— Бих искала да знам малко повече.
— Значи ти харесва този хардрок тип, а? — Брин продължи да се смее.
За нейно учудване Барбара се поколеба.
— Той е странен човек. Сърдечен и тих. Но имаш чувството, че вижда всичко около себе си и че… Че попива повече, отколкото много други. Като динамит е с тези златисти очи и черна коса. Изглежда дългунест и жилав, докато се доближиш до него и видиш истинската ширина на плещите му… — Последва въздишка. — Признавам, че ме кара да настръхвам. Никога по-рано не съм срещала мъж толкова… Толкова мъжествен.
Брин се изсмя, но смехът й прозвуча нервно дори в собствените й уши.
Познаваше някога такъв мъж. Познаваше го прекалено добре. От неочаквания пристъп на враждебност я заля студена вълна, след това я втресе. Да не би кратката като светкавица гледка на припламналия стихиен огън в тези очи да я бяха предупредили, че за него сексуалността е толкова естествена, колкото и дишането, както беше с Джоу?