— Но е толкова малък и самотен — измънка Брин.
— Утре, Брин. Просто заспи, ще започнем да го търсим, когато се събудиш.
— Господи! Толкова ми се спи, а не мога да спя.
— Не се ли измори достатъчно, не те ли изтощих? — целуна я Лий по челото.
— Напротив. Чувствам се напълно изцедена — изчерви се Брин.
— Така ли? Ще видим след минута-две. Но щом си толкова будна и вече се тревожиш, нека да помислим за кънтри клуба. Спомняш ли си нещо за фона?
Брин се замисли само за миг.
— Да. Спомням си мотела „Сладки сънища“.
— Какво? О, онова място с ярките неонови светлини?
— Да.
— Е, струва си добре да го огледаме. Друго какво?
— Нищо, всъщност. Играчите на голф. Цяла орда се спукаше надолу по хълма, докато снимах.
— Тогава и това ще трябва да изследваме. Ще увеличаваме снимките, докато най-после открием нещо.
— Просто не мога да разбера какво може да е то! — възкликна Брин със смутен и изморен тон. — Ако щеш ми вярвай, но прегледах пробните снимки много внимателно, преди да ги дам на Барбара. Нямаше нищо необичайно. Може би е някои луд фен, решен да се сдобие с букет от частни снимки на Лий Кондър и групата му.
— Брин, знаеш, че това е смешно.
— Но аз разгледах…
— Пробните снимки. Малки, миниатюрни кадри. Брин, някой очевидно е сигурен, че в тези снимки има нещо. При това положение бих казал, че очевидно има. И ние ще трябва да открием какво е то.
Тя тихо въздъхна и той се усмихна.
— Имаш нужда от сън.
— Не мога да престана да мисля за това.
— Е, вярвам, че мога да ти помогна… — Гласът му заглъхна и след това се провлече, а устните му се залепиха за раменете й. Лекото ухапване предизвика трепетни вълнички, които преминаха през нея; грапавото кадифено близване на езика му превърна трепета в потръпване. Брин затвори очи, докато той я обръщаше по гръб. Имаше право. Топлото докосване на ръцете му и обиграният му език много лесно изпразниха главата й от разсъдък и мисъл.
Долови далечната мелодия, преди напълно да се събуди. И докато с мъка се опитваше да се освободи от плътната паяжина на съня, установи, че чува тихото звучене на пианото долу.
И Лий.
За миг се намръщи, примигвайки срещу блясъка на зората, която къпеше стаята в розово-жълта светлина. Мелодията, която пееше, беше стара — „Гони онази мечта“. И както си лежеше там и никак не й се искаше да напусне леглото, почувства, че странна усмивка разтегля устните й и че се изпълва с нежност — нежност, която не искаше да чувства.
Никога преди това не го беше чувала да пее сам. По радиото, по телевизията. Повечето му песни бяха рок, макар че имаше и няколко по-спокойни балади. И все пак, никога не го беше чувала такъв. Гласът му й се стори нежен и изпълнен с кристална яснота като пианото. Тенор, дрезгав и дълбок. И точно както експертно свиреше на инструмента, така експертно пееше — пеенето си беше част от него. Брин си помисли, че някои хора безспорно поначало са си надарени и за момент му завидя за таланта, който по рождение притежава; но пак се усмихна и остави тембърът на гласа му да премине през нея и да я докосне. Не можеше да отрече, че му се възхищава, че той я привлича… и също, че най-малко наполовина беше влюбена в него.
Тази мисъл напълно я разсъни. Не бъди глупачка, предупреди се тя. Сега бъди с него, след като не можеш да го отблъснеш. Но никога не забравяй, че това е само странна интерлюдия в живота ти. Интерлюдия, която има много общо с Адам!
Брин се измъкна от леглото и огледа пода за ризата, която той й беше заел. Когато я намери, установи, че музиката беше престанала. Къщата очевидно беше притихнала. Трябваха й още няколко секунди тършуване около леглото, за да открие бельото си. Без да се смути, изтича в съседната стая за джинсите си, сигурна, че все още са сами в къщата. Излетя от спалнята и бързо се спусна надолу по стълбите.
Лий не се виждаше никъде във всекидневната, но чу трополене в кухнята и бързо премина през летящата врата. Закова се на място, като се загледа в кухненската маса. Облегнат на тезгяха, говореше по телефона. Не беше сгрешила, като реши, че не са сами в къщата. Мик седеше на масата, с крака вдигнати на отсрещния стол и отпиваше от чашка с кафе. Изглежда, не се изненада, като я видя, но тъмните му очи весело заблестяха, като видя червенината, предизвикана от смущението, която заля бузите й.
— Добро утро, Брин. Готова ли си за кафе?
Знаеше, че е глупаво да изтича обратно през летящата врата, затова провери дали ризата на Лий достатъчно я покрива, пристъпи и седна на масата.
— Кафе? С удоволствие, Мик. Благодаря.
Той се усмихна и й наля в една чаша от каната в средата на масата. Там имаше и пакет, който той побутна към нея. — Това са негативите и пробните снимки, които трябва да се върнат.