— Стой настрани от нещата, които не са твои и не те засягат! — изрева той със стиснати челюсти и очи, които я изгаряха с гнева му. Не й даде възможност да отговори; завъртя се и я остави. Този път отчетливо чу стъпките му. Чу шумното шляпане на краката му в спалнята и рязкото тръшване на вратата.
Сълзи опариха очите й. Той я накара да се почувства като дете, крадец и нахален натрапник — всичко заедно. Какво беше направила? Нищо друго, освен че беше отворила вратата на долапа за пешкири…
Болката събуди гнева и унижението й. Беше прекарала нощта много интимно в леглото с него, но опиташе ли се да надникне в живота му, оказваше се абсолютен чужденец или една от многобройните жени, които са го забавлявали, но никога не са успели да проникнат в душата му…
— Проклетник! — изсъска тя, стисна юмруци и страшно й се прииска да се беше подчинила на инстинкта си за самосъхранение и да го беше използвала, вместо да го остави той да я използва. Чу го да вика отдолу, макар че тя още беше в банята, а той беше тръшнал вратата на спалнята.
— Брин! Да вървим!
В този миг по-скоро би скочила през прозореца, отколкото да се подчини. Но мисълта за Адам изплува в съзнанието й и изпълни сърцето й. Стисна зъби, яростно, като него, прекоси спалнята, тръшна вратата след себе си и успя да се спусне надолу по стълбите, все пак донякъде контролирайки се. Не го погледна, като прелетя покрай него и излезе през входната врата, която той държеше отворена за нея. Когато я попита за ключовете от комбито, тя не възрази, а бръкна в предния си джоб и ги извади. Вътре в колата се загледа през прозореца.
Усещаше напрежението му и знаеше, че много пъти поглежда към нея, докато излизаше от уединения път и се вливаше в потока на движението. Тя продължи да се взира в далечната Сиера Невада.
Наближаваха къщата й, когато най-после той проговори.
— Съжалявам, Брин.
— Няма нищо — каза тя кратко.
— Наистина съжалявам. Много съжалявам. Не трябваше така да крещя.
Тя го погледна, неспособна да се отърси от тревогата, която той събуди в сърцето й.
— Казах няма нищо.
Вкара комбито в алеята зад колата на Барбара. Брин понечи да изскочи навън, преди той да е спрял напълно. Чу го като изруга и я нарече малко идиотче, докато изваждаше ключа от стартера, но тя беше прекосила половината път до вече отворената врата и Барбара, която ги очакваше, подаде глава навън.
Брин забрави за дребното спречкване, надигнало емоционална буря в нея. Защото едва беше стигнала вратата, когато телефонът започна да звъни.
Срещна изплашения поглед на Барбара, за миг замръзна на място, след това се втурна към кухнята. На петото иззвъняване, задъхано грабна слушалката.
— Ало?
Чу дрезгав, злокобен смях.
— Госпожица Келър?
— Да.
— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Всички добри деца отиват на небето!
— Не! Не! — изкрещя тя истерично, сълзи опариха очите й и се застичаха по страните й. Едва успяваше да държи слушалката. Щеше да я изпусне; да падне, да загуби съзнание от страх. Не, нямаше да падне. Внезапно я подкрепиха силни ръце; които й отнеха телефона.
— Слушай, шегобиецо, който и да си, няма защо да си правиш труд с повече заплахи. Аз съм Лий Кондър. Да, аз съм на телефона. Очевидно. И какво очакваш, след като цялата ми къща е надупчена? Но край на проблемите ти. Просто върни момченцето и снимките са твои. Никакви номера. Искаме само момчето! — Лий не сваляше поглед от нея, докато слушаше шепота. След това дрезгаво се изсмя. — Не се безпокой. Брин ще ти ги донесе. Аз изобщо няма да се меся. Давам ти я и можете да уговорите подробностите.
Пъхна слушалката в ръката й. Тя го погледна и се почувства сякаш той й предаде силата си. Поднесе слушалката до устата си, гласът й беше уверен и силен.
— Ще получите снимките. Ще ви ги доставя, където искате. Но първо искам да говоря с Адам. Сега!
Прехапа устната си и започна да се моли.
— Лельо Буин?
Отново сълзи бликнаха от очите й, като чу патетичното тънко гласче.
— Адам! О, Адам! Добре ли си, миличък? Ранен ли си? Кажи ми нещо.
Хълцане и подсмърчане се чу по жицата.
— Не съм уанен. Искам да се прибера вкъщи. Искам да си дойда.
— О, миличък, ще се прибереш! Много скоро. Обещавам! Адам? Адам?
— Виждате ли, госпожице Келър? — Отново беше шепнещият. — Добре е. И ще бъде добре, докато ни сътрудничите. Трябва да се погрижите и приятелят ви да ни сътрудничи.
— Ще ви сътрудничим! — провикна се Брин болезнено. — Вече ви казах.
— Чух. Но не вярвам на Кондър, скъпа, затова го дръжте настрани.