Брин нервно погледна към Лий. Знаеше, че той нарочно стои достатъчно близо, за да чува разговора и от двете страни.
— Лий няма да се намеси. Той ми обеща.
Шепнещият се изсмя.
— Казах ви, че трябва да използвате чара си, за да измъкнете от човека това, което искате. Просто продължете да бъдете очарователна. — Помнете, не се шегувам. Само една стъпка да не ми хареса, и пак мога да си взема това малко дете. Или някое по-голямо малко дете. Не можете да ги наблюдавате всяка секунда. Не забравяйте.
— Искам си Адам — каза Брин. — Къде и как?
— Не сте повредили негативите, нали?
Брин рязко погледна към Лий, но отговори с отчаяна въздишка:
— Разбира се, че не съм! Та и кога по дяволите можех да го сторя?
— Добре, скъпа, тогава внимавайте да не го сторите. Ще ви наблюдавам и ще разбера. А сега, в подходящия момент искам с вас — с вас сама — да се срещна в „Касайския пасаж“.
Изплашеният писък на Брин прекъсна думите на шепнещия, а Лий изтръгна слушалката от нея.
— Няма що — заяви той ядосано на гласа. — Тогава ще имате снимките, детето и Брин. Помислете за нещо друго. Не искаме проклетите снимки, но и съвсем сигурно аз не ви вярвам.
— Лий! — изпъшка Брин, ужасена и разгневена. Тя с удоволствие би отишла навсякъде, за да си получи Адам обратно. Лий поклати глава към нея с мрачно и намръщено изражение. Тя се вкопчи в ръката му, а той я притегли към себе си, за да могат и двамата да чуват.
— Може би имате предложение, на което мога да вярвам, Кондър? — изкикоти се гласът.
— Да, имам. Брин може да седне на онова голямо червено канапе във фоайето на „Планински изглед“. Срещу него има монетен телефон. Ще науча номера му. Веднага, щом като тя разбере, че момчето се е запътило към вратата, ще пусне снимките на канапето и ще си тръгне.
— Мястото е съвсем явно.
— Тя няма да отиде никъде, където не е явно.
— Какви гаранции ще имам, че никой друг няма да бъде наоколо? Например вие, Кондър. — Шепнещият се изсмя грубо. — Не ми се иска да бъда скалпиран от някакъв си калпав рокаджия.
Лий отмина подигравката.
— Аз ще бъда тук. На вратата.
— Изглежда, си мислите, че в това е замесен повече от един човек, Кондър.
— Убеден съм, че е замесен повече от един човек.
— Добре — каза шепнещият. — Никакви номера. Не забравяйте, мога да застрелям момчето, както е застанало на вратата. И вземете мерки никакви коли да не обикалят твърде близо до къщата. Видя ли нещо най-малко подозрително, няма да има никакво дете. Ясно?
— Да. Ясно.
— Внимавайте, Кондър. Ако нещо се провали, наистина ще бъде лесно да тероризирам жена с три деца още дълго, дълго време. Размяната ще стане в десет. След един час. И както казах…
— Не се тревожи. Грешки няма да има. Но искаш ли да знаеш нещо?
— Какво?
— Внимавай! Ако нещо се случи на детето, дори и една драскотина да има по него, няма да те скалпирам. Ще пратя стрела да те прониже право в сърцето. Сега мисля, че се разбрахме.
— Да, вие и аз наистина се разбираме добре. Сигурно бихте опитали нещо, ако можехте. Но благодарение на приятелката ви, не мисля, че ще рискувате. Все пак, за да бъде тя нащрек, а вие да останете настрани, мисля, че ще задържа момчето за известно време.
— Какво? — попита Лий дрезгаво.
Брин започна да го дърпа за ръката.
— Чухте ме. Размяната ще стане в неделя. Ще ви се обадя сутринта и ще определя времето. И помнете, ще наблюдавам и двама ви. Ще наблюдавам тъмната й стая. И знаете ли какво искам да видя, Кондър? Нищо, освен двама души, които отиват и си тръгват от работа. Разбрахте ли?
Брин чу. Тя измъкна слушалката. В очите й напираха сълзи. Истерично закрещя.
— Не! Искам си Адам днес. И Господ да ми е на помощ, не ме интересуват вашите снимки. Искам си племенника! Моля, моля.
Тя прекъсна, сълзите я задавиха.
— Ще го получите в неделя. Стига само вие и рок звездата да се държите прилично. Бъдете си вкъщи; ще ви се обадя към девет.
Линията прекъсна. Брин чу глухото бръмчене.
— Не! — извика тя и така захвърли слушалката, че падна на земята. — Не, не, не!
— Брин… — започна Лий, но тя беше изцяло извън контрол, неспособна да повярва, че ще може да понесе мъките и терзанията още четири дълги — непоносимо дълги — дни, без Адам да се е върнал. Мъката, ужасът и страхът я разкъсваха; плачеше и се смееше — трябваше й изкупителна жертва, за да може да приеме ужаса, който трябваше да изживее, затова отмъстително се нахвърли върху Лий и с все сила заудря с юмруци по гърдите му.
— Ти си виновен! Той знае, че искаш да научиш нещо, затова задържа Адам. Ти… Само ти си виновен, Лий. О, проклет да си, проклет да си, проклет да си!