— Брин, престани! Брин! — Той се опита да я спре, но тя имаше сила, породена от ужаса и гнева й. Беше като дива котка, изпаднала в истерия, която изливаше яда си върху него. За момент я остави да вика и да крещи, и да го ругае, да размахва юмруци, молейки се това да помогне. Но тя сякаш с всеки миг ставаше по-истерична. — Брин! — Тя дори не го чу. За минутка той затвори очи, почувствал цялата й мъка и закопнял да я облекчи. След това я прегърна, повали я на пода и я закова там.
За минутка тя се съпротивлява, все още дива, размахваща ръце и крещяща. Той здраво я държеше, хвана я за китките и стисна таза й между коленете си.
— Брин… — каза той по-тихо, най-после тя се успокои, погледна го с безизразни и насълзени очи.
— Не мога да го направя — промълви тя патетично. — Не мога да чакам. Не мога да се движа нормално, след като Адам…
— Брин… — намеси се тих женски глас. Гласът на Барбара, която беше коленичила до тях. — Брин, ще събудиш Брайън и Кийт, мила, ако вече не си ги събудила. Просто трябва да бъдеш силна заради тях. Нали не искаш да ги изплашиш до смърт?
Брин погледна Барбара. Беше забравила, че приятелката й е там. А зад рамото на Барбара видя Ендрю. Гледаха я с толкова съчувствие и тревога.
А над нея… беше Лий. Държеше я, не й причиняваше болка. Търпеше я… каквото и да му причиняваше.
Започна тихичко да плаче. Той премести тежестта си и я привлече в прегръдките си, успокояваше я като че ли беше дете. Пръстите му гальовно приглаждаха косата й назад, нежно милваха бузата й.
— Адам е добре, Брин. Знаеш го; ти говори с него. Чакането е мъчително. Знам колко е мъчително. Но трябва да се справим. Трябва.
— Не мога, Лий. Чувствам се сякаш в мене има нож…
— Шшшт. Можеш. Ти си силна. Ще се справиш.
Каза го, защото вярваше в нея ли? Или просто защото момчетата точно тогава решиха да слязат по стълбите? Брайън и Кийт. Двете по-големи. Мъдри по детски, готови да споделят проблема.
Не можеше да ги остави да познаят този вид страх и болка.
— Защо крещиш, лельо Брин? — попита Брайън.
— Е, нали познавате леля си? Колко е буйна! — Без да се запъва им отговори Лий. — Много ми се ядоса, но реши да ми прости. Ей, вие двамата не трябва ли да сте на училище? По-добре да тръгваме.
— Ще ни заведеш ли на училище, Лий? — попита Кийт широко ококорен.
— Уау! — каза Брайън. Погледна към Кийт — Децата ще се пукнат от завист! Ей, много лошо, че Адам ще пропусне това!
Брин успя да напусне опората в прегръдката на Лий.
— Обличайте се и слизайте за закуска, вие двамата. Бързо. Ужасно закъсняваме.
Някак си успя да прекара деня. Като машинка. Лий и Ендрю заведоха момчетата на училище. Тя и Барбара взеха душ и отидоха на работа.
Лий се прибра вкъщи с нея и прекараха вечерта заедно с децата.
И, какво чудо, заспа на канапето, напълно изтощена и изнурена, с глава на рамото му.
Беше преживяла първия ден на чакане.
Десета глава
Когато се събуди на следващата сутрин, болката все още беше в нея. Също и страхът, и ужасната тревога, но явно беше решила да владее положението до някакво приемливо равнище.
Беше в собственото си легло. Очевидно Лий я беше съблякъл и положил там. Огледа стаята, без да помръдва, накрая погледът й се спря на Лий. Застанал до гардероба й слагаше часовника на китката си. Улови погледа й в огледалото и се обърна към нея.
— Добро утро.
Тя се опита да се усмихне, но усилието й се провали. Той отиде към нея, седна на леглото до коленете й.
— Добре ли си?
— Да — кимна тя. Той разсеяно улови ръката й и започна да масажира дланта. — Време е да събудя Брайън и Кийт.
— Те са вече на училище. Аз ги заведох.
— Ти ги заведе? — промълви Брин, малко стресната, малко невярваща. — Но…
— Не се тревожи. Нахраних ги и са спретнати и представителни, изглеждат добре.
Тя кимна, след това каза:
— Мисля, че съседите ми скоро ще разберат, че аз… спя с теб.
— Има ли някакво значение?
— Аз… Не, не за мен. Просто мислех за децата.
— Брин, надявам се, знаеш, че няма да направя нищо, което би те наранило, би накърнило репутацията ти, засегнало момчетата или начина ти на живот тук. Но сега не мога да те оставя сама. Не и, докато… Това продължава.
— Знам — прошепна Брин. Тръпка премина през нея и странно, от това се почувства по-добре. Погледна го и в очите му видя всичките неща, които го правеха властен и обаятелен мъж, какъвто беше. Топлина, сила и чувственост.
— Лий?
— Да?
— Благодаря ти.
Той се усмихна и погали брадичката й със свити пръсти.
— Предстоят ни толкова неща. Слизам долу да направя още кафе. Облечи се. Трябва да отидем на работа, не забравяй.