Той я остави. Брин стана, потръпна от студ и изтича в банята да си вземе душ. Дните ще минат, обеща си тя и тогава пак ще мисли за голотата си.
Изглеждаше странно естествено, дори успокояващо, че Лий се беше заел с толкова интимната задача, като да я сложи да спи. Не сексуален акт, а по-скоро нещо, което говореше за отдавнашна връзка, сякаш от цяла вечност са любовници и приятели.
Ще я заболи, предупреждаваше се тя. Но нямаше значение. Всъщност точно сега нищо не можеше да има значение. Не и преди Адам отново да се прибере вкъщи.
Взе си душ, облече се и се почувства малко по-силна. Мине ли и този ден, с още един ден ще се приближи до Адам.
След като прекараха деня във Фултъновата къща, заведоха Брайън и Кийт да вечерят с пица и ги сложиха да спят, Брин се поуспокои до точка, в която беше достатъчно разсъдлива и склонна да разговаря с Лий за положението.
Направи чай и го занесе във всекидневната. Лий седеше на канапето, с глава наведена назад и затворени очи. Разтърка ги и ги отвори, когато тя се приближи.
Толкова е добър, помисли си Брин за стотен път.
— Чай? Чудесно! — зарадва се той и пое чашата.
Брин седна до него.
— Лий, колкото повече мисля за това, толкова повече не разбирам. Защо този човек не иска снимките веднага? Искам да кажа, колкото повече ги задържаме, толкова по-дълго можем да ги гледаме.
Лий сви рамене, протегна ръка през облегалката на канапето и се заигра с кичур от косата й.
— Мислил съм за това. Сигурен съм, че и той е мислил. Просто знае, че с Адам ни държи на буре с барут. Сигурно не се опасява сериозно, че можем да се заемем да изследваме някакви си пробни снимки — или дори снимки с нормални размери. Това, което е в кадрите, е нещо малко. Нещо, което можеш да откриеш само ако постоянно увеличаваш. Вероятно е трудно за откриване. Трябва да работиш в тъмната стая часове, за да го откриеш.
— Тогава защо е целият този труд, за да ги получи обратно?
— Защото то е там някъде и може да бъде открито — каза Лий просто. Отпи от чая си и я погледна. — Брин, мисля, че трябва да се прехвърлим в моята къща.
— В твоята? Невъзможно! Той ще позвъни…
— Ще бъдем тук за позвъняването. Но вчера се обадих и уредих да инсталират охранителна система. В моята къща ще бъде по-сигурно.
— Не знам. Момчетата…
— Момчетата ще бъдат във възторг. Тя е огромна и има басейн.
— Но…
— Прав съм, Брин. Знаеш, че съм прав. Моля те, бъди разумна. — Брин млъкна. Лий продължи. — Мисля, че трябва да направим нещо друго. Оня, Дърк Хамърфийлд — политикът, когото намирам за толкова съмнителен, покани групата на политическа вечеря тази събота. Струва ми се иска да свирим и мисля, че трябва да свирим. Ти и Барбара ще дойдете и нищо чудно да открием нещо.
— Не! Може да бъде опасно, след като Адам все още го няма. Лий, ти си луд!
— Не, не съм, по дяволите, Брин. Виж, няма да пипаме снимките, преди Адам да се върне. Правим всичко, което се очаква от нас. Но нали все пак трябва да разберем какво става. Помисли си! Искаш ли цял живот така непрекъснато да се страхуваш, че този човек може пак да удари? Ами ако Хамърфийлд е виновникът, да не би искаш на държавна служба да пратиш един похитител? Пък и това ще ти запълни времето и мисълта в събота вечер.
Брин продължи да търси извинения.
— А Брайън и Кийт? Не мога да ги оставя, а искаш и Барбара и аз да дойдем…
— Те ще бъдат в моята къща и ще помоля икономката си да дойде и остане при тях. Мария е чудесна — ще я харесат. Познавам я от години; отговорна е, внимателна и напълно надеждна.
Брин пак млъкна. Защо не? Вероятно има смисъл да отиде на вечерята. Но ще се справи ли? Можеше ли да гледа Хамърфийлд и да се държи сякаш всичко си беше нормално? Не, нещо повече! Лий искаше тя да държи очите и ушите си отворени, да търси улики. Щеше ли да се справи?
Да… щеше. Вече разбираше, че може да направи това, което трябва.
Брин погледна скришом към Лий, профила му, след това ръката, обхванала чашата. Изведнъж си спомни как се разгневи, когато намери песента му, но след това реши, че не иска да мисли. Той толкова й помогна. Беше тук, беше я прегръщал и й беше вдъхнал силата и сигурността, без да упражни никакъв натиск над нея.
Тя се нуждаеше от него. Желаеше го толкова много… тази нощ.
Остави чашата си с чая и очите им се срещнаха.
— Аз… Лягам си — съобщи тя, след това малко се поколеба. — Идваш ли?
Той дълго гледа в очите й, след това бавно кимна. Стана и я прегърна с една ръка. Заедно се изкачиха по стълбите. И тази нощ Брин го люби с пламенна и безразсъдна страст.
Значи така изглежда политическа вечеря, помисли си Брин, оглеждайки наоколо, докато сядаше до Барбара на определената за тях маса в голямата зала на хотел „Планински изглед“. Полилеите блестяха като диамантени, а не като шлифовано стъкло, и стъпките на униформените сервитьори заглъхваха в мъха на кафеникавия килим. Сервизите ослепително лъщяха; жени, издокарани с бижута и кожи, се движеха под ръка с мъже в смокинги.