— Чух те. Какво друго те попита?
— Моля? — промълви Брин, смутена от враждебността, която се долавяше във въпроса му.
Той й хвърли бърз поглед, светкавичен огненожълт поглед, преди отново да насочи вниманието си към пътя.
— Попитах те за какво друго ти говори.
Тя сви рамене, все още неразбираща мрачните чувства, които къкреха в него, и отново застана в отбрана.
— Не помня.
— Разбирам. Трудно е да чуваш добре, когато танцуваш толкова плътно притисната.
— Да танцувам толкова притисната ли? Идеята не беше моя!
— И за миг не ти хрумна да отблъснеш мъжа, предполагам.
— Опитах!
— Странно. Съдейки по собствения си опит умееш да се справяш, стига само наистина да си решила да отблъснеш някой мъж. А какво ще кажеш за онзи атлет, играча на голф?
— Майк Уинфелд?
— Така ли се казва?
Брин усети, че гневът й се надига като реакция на неговия.
— Виж какво, Лий, не разбирам какъв ти е проблемът тази вечер, но няма да стоя и да търпя повече. Ти предложи да използваме тази вечеря, както и Барбара да дойде с нас. Ти настоя да измъкна нещо от Хамърфийлд. — Тя замълча, решена да не се увлече в назоваване на имена. Но беше бясна. Преди всичко нощта беше невероятно напрегната, а сега той я напада за неща, за които бе виновен той. — Ти, проклетнико! — изсъска тя въпреки най-добрите си намерения. — Как мислиш, че се чувствах? Човекът все още може да държи Адам. Ни най-малко не исках да се доближавам до него!
— Ами Уинфелд?
— Уинфелд? Лий, просто престани!
— Казвала си ми, че харесваш играчите на голф.
Беше изморена и изтощена — съвсем не беше готова за този разговор. Сълзи опариха очите й и реши да си отмъсти — да го нарани така, както той беше наранил нея.
— Добре — обичам играчите на голф! И това съвсем не те засяга. Престани!
— Брин — започна той, но след това измънка. — О, по дяволите!
Размърда се на шофьорското място, без да откъсва стоманения си поглед от магистралата. След минутка ще завият, помисли си Брин, ще пристигнат в неговата къща. Сякаш колата беше заредена със статично електричество. Далеч не беше сигурна, че иска да влезе в дома му с него. Строгото и изопнатото изражение на лицето му, начинът, по който като менгеме се беше вкопчил във волана, убийственото напрежение, което се излъчваше от него, всичко подсказваше, че трябва да се очаква взрив.
— Не беше моя идея да гледам как публично на дансинга опипват жената, с която спя.
— Опипват! — възмути се Брин. — По дяволите, Лий!
Колата направи остър завой, навлезе в алеята и рязко спря пред входната врата.
Той се извъртя към нея, пулсът му туптеше в челюстта.
— Опипват. Да, думата е точна, мисля. Как иначе да го нарека, след като ръцете на мъжа бяха навсякъде по тебе?
Брин се загледа в него за минутка, искаше й се да го удари, надявайки се, че няма да избухне в смешни сълзи. Атаката беше несправедлива.
— Не исках да бъда там, където бях!
— Широко и продължително се усмихваше на играча на голф. Сякаш си много доволна, че си там.
Брин изскочи от предната седалка, тръшна вратата зад себе си. Комбито й беше паркирано пред гаража и тръгна към него, токчетата й остро отекнаха по чакълестата пътека!
— Къде по дяволите, отиваш? — извика той, изпълзя от шофьорското място и се загледа зад нея.
— Вкъщи — каза тя кратко и зарови в чантата си за ключовете. — Ще подготвя нещата за утрешното завръщане на Адам. С или без твоя помощ. И ще дойда тук да прибера момчетата, преди да са се събудили.
— Не, няма, защото не си тръгваш.
— О? Защото съм жената, с която спиш? Ти не ме притежаваш, Лий. Ти дори не си ме наел. А тъй като вече съм „опипана“ за нощта, мисля, че предпочитам да спя в собственото си легло. — Пръстите й откриха ключовете и тя ги извади от малката чантичка.
Той започна тихо да роптае, обувките му шумно заскриптяха, докато пресичаше по чакъла. Брин усети как сърцето й започна бясно да бие в гърдите. Искаше ли той да успокои гнева й? Или вярваше, че тя ще може да опровергае собствените му думи и да му каже, че е нещо много, много повече от жената, с която той спи?
Не беше сигурна; знаеше само, че изведнъж се изплаши, обърна се към комбито, но знаеше, че няма да успее да отвори вратата, преди той да стигне до нея.
Не успя. Усети ръката му на рамото си, хватката му й причини болка, когато я завъртя.
Говореше тихо, произнасяйки внимателно всяка дума.
— Брин, дори и да те мразех, ненавиждах и презирах, нямаше да те оставя да се качиш в тази кола и да си тръгнеш. Не тази нощ. Сега се дръж разумно, обръщай се и влизай в къщата!
— Разумно? — изкрещя Брин. Щеше да е луда, ако се съгласи. Той стисна устни, а на лунната светлина в очите му сякаш пламтеше бял огън.