Тези мъже излъчват предупредителни сигнали — ясни като неоново осветление… стига да ги опознаеш веднъж. Сигнали, които може би гласяха: Жени, внимавайте! Той е в състояние да ни извиси до звездите и след това да ви захвърли пред вратите на ада.
Но една жена може да се забърка с такъв мъж само веднъж в живота си, никога втори път.
Брин прогони мрачните мисли и неприятното усещане от гърба си.
— Добре, снима клип и наема танцьорки. А какво общо има тук фотографията?
— Нали се сещаш за рекламните снимки, които направи за Вик и Алън, когато започваха да играят в „Романтично безделие“? Той ги е видял, дълго ги е разглеждал и е поискал да се запознае с фотографа. Е, разбира се, веднага изстрелях името ти!
— Благодаря — измърмори Брин.
— За какво е агентът? — радостно изчурулика Барбара. — Но слушай, трябва да бягам. Остава ми да намеря още двадесет танцьори. Господи, о, Господи, та аз съм влюбена в този човек! Помисли за процентите ми! Ще включа телефонния си секретар и ще потанцувам. О, Брин! Имаме дяволски късмет!
Този път Брин се засмя, искрено. Двете с нейната агентка много си приличаха. Барбара прекарваше дните си като агент, а нощите — като шоугърл в популярен нощен клуб, който беше част от ново казино. Барбара обичаше да прави сделки, обичаше и да танцува. Лесно можеше да намери работа на Брин в собственото си шоу, но Брин смяташе, че е твърде рисковано за жена, която отглежда деца, както и за собствения й комфорт. Барбара беше ефективна делова жена и сключваше сделки с големи имена, така или иначе тази сделка звучеше като добър удар.
— Имаш право, всичко звучи прекрасно, Барб. Радвам се за теб.
— Радвай се и за себе си, скъпа. Ще спечелиш достатъчно, за да можеш наистина да предплатиш значителна сума за новата си къща мечта.
Брин прехапа устни. За нещастие, парите бяха един от ключовите фактори в живота. Без тях не можеше да се живее.
Преди смъртта на брат си Джеф винаги си мислеше, че й стига просто да оцелява. Можеше да приема работа, която й харесва, а да отказва онова, което не й се нрави.
Само ако беше още жив! Не защото й тежаха племенниците — тя ги обичаше и би се била със зъби и нокти за тях — защото… Защото обичаше брат си, и животът някога изглеждаше нормален, прост, почтен и лесен. Сега не можеше да си позволи да изпада в самосъжаление. Време бе да приеме реалността. Джеф беше мъртъв.
Отиде си от този свят, без да остави и стотинка застраховка живот. А растящите момчета трябваше да бъдат нахранени, облечени, водени на лекари и зъболекари — също на детегледачка, когато работеше вечер. Кийт и Брайън бяха ученици, но отглеждането на Адам през деня струваше скъпо. Трябваше да продаде двуместния транс-ам и да купи малко комби форд. Градската й къщичка с двете спални се бе оказала твърде тясна. Момчетата бяха настанени в тъмната стая, а тъмната стая — прехвърлена в бараката.
А пък нещата, които бяха в бараката…
Е, бяха натъпкани в долапи, шкафове и ъгълчета, в които можеше да се сложи нещо.
След като не беше склонна отново да стане шоугърл, не можеше да придирва само защото очите на някакъв мъж — видени на екрана — я смущаваха.
— Тук ли си, Брин?
— Да, Барб.
— Бъди в старата Фултънова къща точно в десет във вторник. Маниак е на тема точност.
— Старата Фултънова къща? — Намираше се на една от дългите улици, водещи към пустинята; построена в средата на деветнадесети век, не бе обитавана, откакто Брин помнеше. Учениците взаимно се подтикваха да влязат вътре, и, разбира се, както можеше да се очаква, си беше спечелила име на свърталище на духове.
— Нямаш представа какво е станало с нея! — Барбара се изсмя. — Десет часа, с всичко, от което се нуждаеш за репетицията.
— Ще бъда — обеща Брин. — О, Барб? Колко дни работа е това? И кога ще правя рекламните снимки?
— Можеш би три или четири седмици за клипа. Мисля, че ще бъде около петнадесет минути. Но ще има един или два свободни дни за снимките. Ще ти кажа кога.
— Благодаря, Барб.
— Аууу!
Отвън прозвуча нов оглушителен писък.
— Трябва да вървя. Туземците се вълнуват.
— Целуни ги и ги прегърни от мен!
— Непременно!
Брин тръшна слушалката и отново изтича навън, тревожно оглеждайки малките личица.
Очите на Адам преливаха. В момента, в която я видя, изтича към нея толкова бързо, колкото позволяваха топчестите му крачета, и зарови глава в скута й.