Той вежливо, но подигравателно вдигна вежда.
— Събличам се.
— Защо? — ледено попита тя.
— За да спя с жената, с която спя, разбира се. — Обувките му с трясък се удариха в долапа и той отстъпи от панталона и гащетата си. Вече трябваше да е свикнала с тялото му, но не беше. Не съвсем. Всеки път, когато го видеше гол, чувстваше, че дъхът й спира от вълнение. Откриваше ново очарование в бронзовата ширина на раменете му, в лъскавината на нагънатите мускули, в стоманено твърдия плосък корем.
Тя дори забрави жилещите думи, когато той тръгна към нея, загледан в нея с очи, които лунната светлина изпълваше с блясъка на блудник. Той й вдигна крака, докосването му беше невероятно нежно, като се има предвид с какво ярост захвърли обувката й.
— Лий…
И другата й обувка изхвърча. Тръпки полазиха по нея, когато пръстите му преминаха по дължината на чорапогащника до слабините й, до ластика около кръста й и ги изхлузиха; след това я докосна по голата плът.
Брин установи, че лежи там, послушна и страдаща, съблазнена от желанието, което той толкова лесно успяваше да събуди в нея. Нямаше да стане жертва на собствените си издайнически нужди. С кратък гневен вик тя направи усилие да стане от леглото, но здравата се удари в силните му гърди и отново се оказа подхвърлена на леглото, пленник на преплетени крайници и жилеста мощ. Пръстите му се вплетоха в косата й и той пак започна да я целува, устните му гъделичкаха, преследваха, умоляваха нейните, но и настояваха, движени от нуждата и страстта…
Отново нежен… отново гальовен. Груб, но никога причиняващ болка. Истински водовъртеж закипя в утробата й и тя го искаше, него, докосването му.
Ръцете му се разхождаха смело с чувство за собственост по тялото й, промъкваха се през роклята, която я покриваше, обхванаха гърдите й, възбудиха ги до предателска твърдост. Дланта му се спусна до бедрото й, хлъзна се под плата, за да подразни голотата й и започна да се движи по нея със смела и безцеремонна интимност. Вдигна глава от нейната и продължи да говори гневно, но тя се вслуша в думите.
— Малка глупачка! Не знаеш ли колко много ме вълнуваш, колко много се нуждая от тебе? И да, когато един мъж обича една жена, той се ядосва. Полудява. Подивява. Когато я види в прегръдките на друг мъж. Не, не те притежавам. Но все още си моя. Моя ще бъдеш на лунната светлина.
Бяха разтърсващи думи. Разгорещени, прошепнати, които се пръснаха в мозъка й като кристал. Той я обичаше; каза, че я обича… Каза, че я обича. Но така ли беше наистина? Не бяха ли това думи, които мъжете лесно шепнеха в момент на силна възбуда?
Тя простена, когато той изведнъж се раздвижи, рязко отметна полата на роклята й и приплъзна тялото си между краката й. Силата, с която влезе, й подейства като шок, но приятен, шеметен шок, от който тялото й продължи леко да потръпва. Несъзнателно тя заби нокти в гърба му, тихо стенейки, докато разярилата се буря от болка, гняв и неудържимо желание преминаваше през тях и около тях с безмилостната мощ на циклон. Брин не мислеше за нищо друго, освен за напиращата нужда, за сладостта, която се въртеше, вътре в нея, за чудото да усеща движенията му в себе си, да облекчава нуждата, да я разпалва до полуда…
Освобождаването й надигна вълна, която трепетно премина през нея и облекчи тялото й от дивата, разбушувана красота на бурята. Чу го да простенва името й, усети напрежението му върху себе си, силната тръпка и собственото му освобождаване. Докато се притискаше в него, се зачуди кое е вярното — гневът или любовта? И избухна в сълзи.
Той отскочи като беззвучна светкавица, откъсна се от нея, взе я в прегръдките си. Думите вече не бяха ядовити; а тревожни, изпълваха сърцето й с мъка и угризения.
— О, Брин, никога не съм искал да те наранявам; никога не бих искал да те нараня! Господи, толкова, толкова съжалявам. Моля те не се страхувай от мен. Не бих могъл да го понеса, ако те плаша…
Трябваше й миг, за да асимилира думите му, да разбере, че той самият се разкъсваше; болката му бе като кама, раздираща вътрешностите му. Тя се поосвободи от прегръдката му, отдръпна се достатъчно, за да срещне погледа му, и объркано поклати глава.
— Ти не ме нарани, Лий. И не се страхувам от теб.
Той мълча един миг, който сякаш се проточи цяла вечност. След това ръката му се раздвижи, за да докосне лицето й; разтрепери се, когато започна да изтрива сълзите й.
— Тогава защо плачеш? — попита той с дрезгав шепнещ глас.
— Защото… — Брин заекна. Искаше да му каже истината; искаше да го попита дали наистина я обича. Но не можеше. Дори с него все още не можеше да бъде толкова доверчива. А любовта…, някога беше разбрала, че тя може да означава много неща. Преди да му се довери, трябваше да се убеди, че това означава завинаги, завинаги — и че е готов до края на живота си да разпространи любовта си и върху трите малки момчета, които не са негови.