Минутите се точеха едва-едва. Ендрю се появи долу и Брин го чу тихо да разговаря с Лий. Тя изтича и застана пред двамата.
— Моля, моля! Не правете нищо, да не объркате всичко! Няма да има никакви засечки. Ще върна снимките; Адам ще се прибере вкъщи. Вие двамата не правете нищо! Обещайте ми! Закълнете се!
— Брин — намеси се Барбара.
След това Ендрю и Барбара, самите те нервни, се заеха със задачата да държат Лий и Брин разделени. Барбара се съгласи, че Брин беше сгрешила. Трябваше да се обадят в полицията. Но пък не можеше да обвинява Брин, че е толкова изплашена заради малкия си племенник.
И всичко ставаше, както си беше представила, реши Барбара. Тя искрено вярваше, че Лий и Брин бяха като родени един за друг, че имаше любов и тя трябваше да им помогне сега, както им помогна през изминалите дни.
Но очевидно и двамата бяха изплашени от дълбочината на това чувство и сега, когато мъката и напрежението се повишаваха, те бяха на ръба на взривяването.
Точно в девет телефонът иззвъня. Брин изтича към него, време за второ позвъняване нямаше.
— Добре, госпожице Келър. Радвам се, че сте там. Готова ли сте?
— Да, да! В мен са негативите и пробните снимки и нищо не съм пипала. Моля ви, кога мога да взема Адам?
Хрипкав смях й отговори.
— Дайте ми Кондър.
— Не! — протестира Брин. — Моля ви, имате работа с мен; искам си Адам сега. О, моля ви…
— Дайте го.
Заповедта беше ненужна. Лий сграбчи телефона от нея.
— Искаме детето. Сега. Или ще направим нещо със снимките — изръмжа Лий.
— Ще си го получите. Веднага, щом като пратя детето, ще се обадите в онова фоайе и ще уведомите госпожица Келър. Тя ще остави нещата и ще си тръгне. Не смейте да пуснете наоколо някой подозрителен, разбирате ли? Не мисля, че сте толкова глупав, но просто исках пак да поговоря с вас, Кондър, за да ви напомня, че не искам никакви номера.
— Няма да има номера — съгласи се Лий, поглеждайки към Брин. — Но Господ да ми е на помощ, ако нещо не се получи…
— Не от моя страна. Кажете й да тръгва.
Лий затвори.
— Е? — попита Брин, сграбчи ръката му и несъзнателно заби нокти в нея като хищна птица.
— Сега можеш да тръгваш — каза той тъжно.
— О, слава Богу, слава Богу — измърмори тя. След това с погледа си улови очите му. — Никакви номера, Лий, наистина. Трябва да си тук.
— Никакви номера — повтори той мрачно. — Ще бъда тук. — През рамо погледна към Ендрю. — Обади се в информацията, ако обичаш. Провери номера на този монетен телефон във фоайето на хотела.
Ендрю кимна, усмихна се насърчително на Брин и пристъпи към телефона. Лий се обърна пак към Брин.
— Накарай пиколото да паркира колата ти. И щом като оставиш снимките, излез през предната врата, дай талона на пиколото и се качвай в колата веднага щом я докара. Сериозен съм, Брин. Никакви рискове. Не бъди никъде, където наоколо няма хора, окей?
Тя кимна мълчаливо. Щеше да стане, щеше да стане, трябваше да стане!
Ендрю затвори телефона и подаде едно листче на Лий.
Лий го взе, погледна го, след това го пъхна в джоба на плетената си риза. Кимна на Адрю. Брин си помисли, че двамата мъже си разменят странен поглед, но беше твърде разсеяна, за да се опита да разбере или да прояви интерес.
— Тръгвам — измънка Брин.
— Не забравяш ли нещо? — попита той.
— Какво?
— Снимките — каза той тихо, подавайки й пакета, който беше оставил на тезгяха. Тя пребледня. Дори не си спомни да ги донесе от къщата му, той трябваше да го направи.
— Благодаря — каза тя, преглъщайки нервно.
— Брин, сериозен съм. Успокой се или ще катастрофираш, преди да стигнеш там. — Мекият му тон неутрализира напрежението помежду им и силното раздразнение. Това й вдъхна чувство за сигурност, за грижата му, за силата му.
— Ще бъда спокойна — обеща тя.
Той докосна устните й с лека целувка — топла, всеотдайна и успокояваща. И отново с докосването си, с изтънчения мъжки одеколон той сякаш преля собствената си сила в нея. Повече от всякога й се искаше да заплаче, но същевременно почувства, че сега вече можеше компетентно да изпълни мисията си.
— До скоро — промълви тя и мина през вратата.
Стори й се, че не за двадесет минути се е добрала до съвсем новия пищен курортен хотел „Планински изглед“, а за цели двадесет години. Брин се гневеше на трафика и се тревожеше, докато накрая започна да й се повдига от един припев, който не излизаше от ума й. Ами ако нещо се провали? Какво ще стане с Адам, ако нещо се провали? Какво ако — какво ще стане с Адам — ако нещо се провали?
Зъбите й тракаха, когато спря пред внушителния вход на „Планински изглед“. Сърдечно момче се приближи, за да й отвори вратата, тя се препъна, докато изпълзяваше от колата. Той й помогна; тя му благодари объркано с едносрични думи, и тръгна, преди да вземе талона. Той я извика и тя от погледа му разбра, че я взема за побъркана туристка, докато отново му благодареше за талона.