Телефонът зазвъня. Брин за миг отбеляза, че високият бизнесмен я наблюдаваше сякаш беше луда. Сети се, че вече държеше слушалката в ръката си; за да се обади, просто трябваше да вдигне другата си ръка…
Тя почти изкрещя:
— Ало!
Беше Лий. Сега не на шега, наистина говореше с Лий. Е, тя го слушаше.
— Брин, Адам е тук. Остави снимките. Спокойно. Отдалечи се от телефона. Пусни снимките на канапето — и излез. Чуваш ли ме? Не поглеждай назад; не прави нищо. Просто излез.
— Адам е там? О, Лий, нека поговоря с него.
— Брин! Остави снимките и се прибирай!
Телефонът щракна. Тя едва стоеше, колената й толкова трепереха. Успя да се задържи и да излезе от будката. Запъти се към канапето, пусна пакета със снимките. И продължи направо към въртящата се врата, която водеше към изхода.
Подаде на пиколото талона си и щедро го възнагради Комбито се плъзна под навеса, мъжът й отвори вратата и тя припълзя вътре. Усети ръцете си влажни на кормилото, но здраво го сграбчи.
За частица от секундата погледна в огледалото за обратно виждане. Мъжът със странната тъмна коса и шлифера я гледаше. Тя започна да трепери, сякаш температурата изведнъж беше спаднала значително под нулата, но се насили да гледа напред и да не отмества поглед от пътя.
Вкъщи, вкъщи, вкъщи. Прибираше се вкъщи и Адам беше там. Времето сякаш пълзеше.
Пътищата бяха невероятно натоварени. Брин погледна в огледалото за обратно виждане, за да се опита да смени платното и да излезе от магистралата. Ядовито тихо изруга. Имаше някаква тъмен седан точно зад нея. Включи мигача си. Седанът се отдръпна. Тя се прехвърли на друго платно, но не изключи мигача. Изходът беше близо.
Адам. Отивам при Адам. Мислеше си за малките му пухкави бузи и големите му зелени очи. Ще го прегръща и така ще го нацелува, че ще му се прииска пак да си отиде.
Брин тръгна към изхода. Изведнъж мощен удар я подхвърли; чу пръскането на стъкло и стърженето на метал в метал. Последното нещо, което съзнателно отбеляза е, че някой я е засякъл отстрани и забърсал задницата на колата й. Главата й се удари силно в кормилото. Комбито се завъртя. Или може би само мозъкът й се въртеше? Така и не разбра. Притъмня й и след това светът потъна в мрак.
Завръщането на Адам създаде истински хаос. Малкото момче се оказа изправено пред нова опасност — да бъде задушено до смърт от любовта на братята си, на Барбара — и от самия него, призна си Лий.
Влетя вътре, плачейки за леля си Брин; Лий направи, каквото можа, за да увери Адам, че Брин се прибира веднага. Брайън и Кийт започнаха да питат, за да узнаят всичко, което се беше случило. Лий се опита да успокои по-големите момчетата и спокойно да разговаря с Адам.
— Знаеш ли къде си бил, Адам?
— В къща.
— Каква къща? — попита Лий.
— Не знам. Къща.
— Кой се грижеше за теб?
Малкото момче за минутка, изглежда, се смути, но след това отговори.
— Мери се грижеше за мен. Опитваше се да бъде добра, но непрекъснато се биеше с мъжа.
— Какъв мъж, Адам?
— Мъжът с черната маска.
— Добре. Спомняш ли си как изглеждаше тази Мери?
— Беше момиче.
— Старо момиче? Младо момиче? С тъмна или светла коса? Слаба ли беше или дебела?
— Кльощава — изсумтя Адам. За миг се замисли. — Косата й беше тъмна. Не искам да отговарям на повече въпроси. Искам да видя леля Брин!
Лий въздъхна. Той също искаше да види Брин. Искаше тя да се обади в полицията. В мига, в който влезе, ще започне да настоява.
— Добре, Адам. — Лий го прегърна, разроши косата му и го пусна. — Искаш ли сладолед или нещо друго?
— Имаме шоколадови пръчици! — възкликна Кийт.
Барбара, която отказваше да пусне Адам през първите пет минути от завръщането му, стоеше наблизо.
— Хайде, Адам, ела, ще ти дам сладолед. — Тя погледна към Лий с разтревожено изражение и кимна към кухненския часовник.
Брин трябваше вече да се е прибрала. Лий се запъти към входната врата. Погледна към ръчния си часовник. Беше й се обадил в „Планински изглед“ преди тридесет минути. Но нямаше и следа от комбито.
Къде по дяволите се бавеше?
Телефонът зазвъня и той бързо се върна в къщата, хвърли се на слушалката, преди Барбара да успее. Той се втренчи в нея и кратко изрече:
— Ало?
— Приятелката ти претърпя малка злополука, Кондър. Не се вълнувай много — беше малка злополука. Но мисля, че сега може да ти хрумне да се обадиш в полицията. Недей. Тя не може да наблюдава децата през цялото време и ти не можеш да я наблюдаваш през цялото време. Чуваш ли ме, Кондър?