Щом затвореше очи, Талон все още виждаше лицето на баща си на светлината на огнището през онази нощ. Виждаше как от стария мъж струеше гордост и любов, когато го прегръщаше бащински и го слагаше да спи в леглото.
Винаги се бе придържал към тези думи и никой никога не бе успявал да го победи в битка. Нито чрез засада, нито чрез коварни ходове. Накрая в дома му остана само един враг, който го унищожи. Последният човек, когото би заподозрял.
Братовчед му копнееше толкова страстно да стане крал и накрая реши, че единственият начин да задоволи амбициите си е като убие другите двама наследници на трона — Талон и Киара.
Талон научи за неговото коварно предателство чак след като друидите убиха него и Киара. В нощта, в която Талон се появи отново, за да си отмъсти на своя клан, братовчед му призна всичко, докато се молеше на Талон да го пощади.
Но нищо нямаше значение. Млад, гневен и жестоко наранен, Талон отмъсти на всички тях, а след това изхвърли всякакви емоции от вледененото си сърце. И то остана все така ледено, докато насред улицата не го погледна една красива фея с големи кафяви очи, от чийто поглед всичко в него пламна.
Обичаше я. Смеха й, остроумието й. Тя отново го бе накарала да изпитва чувства. Беше го направила цялостен. Не искаше да живее без нея. Но и нямаше да позволи да я види убита заради него.
— Трябва да я оставя да си отиде.
Нямаше друг избор.
15
Зарек беше навън, стоеше върху надлеза за пешеходци на „Джаксън Бруъри“. Опрял ръце на металните перила, гледаше хората долу, които се разхождаха по „Декатур Стрийт“, влизаха и излизаха от магазини, ресторанти и клубове.
Беше получил заповед от Ахерон да остане в къщата си до края на Марди Гра. Може би трябваше да се вслуша в нареждането, но да спазва заповеди не беше най-любимото му занимание. Освен това суровият климат през февруари в Аляска го бе принуждавал прекалено често да пази стаята по цели денонощия. А той мразеше да се чувства като в капан.
Когато потегли от Феърбанкс, температурата там беше -26°С. Сега в Ню Орлиънс термометърът показваше 14°С и въпреки студения вятър, идващ откъм реката, този хлад не можеше да се сравни с жестокия мраз, на който бе привикнал. В сравнение със зимните нощи в далечния север това тук беше като мека лятна нощ.
Макар че в края на юни и през юли денем във Феърбанкс температурата можеше да се покачи до 33°C, когато настъпваха призрачните вечери и навън никога не се стъмваше напълно, той би бил дяволски радостен заради една топла нощ като тази тук, на юг.
Разбира се, в разгара на лятото във Феърбанкс би бил истински щастлив, ако можеше да излезе навън за повече от няколко минути, преди слънцето отново да го пропъди зад заключената врата.
От деветстотин години той бе заточен в онази сурова земя с изключително суров климат. И сега, най-после, му бе позволено да се измъкне оттам.
Зарек затвори очи и вдъхна от изпълнения с усещане за живот въздух. Долови смесените миризми на храни и река. Чу смеховете и глъчката от веселбите.
Наистина харесваше този град. Нищо чудно, че Талон и Кириан се бяха установили тук.
Искаше му се да може да остане за по-дълго. Да бъде тук, където имаше и други като него. Където имаше хора, които биха разговаряли с него.
Но той бе свикнал да желае неща, които не можеше да има.
Вдясно от него се отвори врата и едно малко момче пристъпи навън. Хлапето бе достатъчно пораснало, за да прави бели. Имаше къса кестенява коса и хлипаше неудържимо. Като видя Зарек да стои там, то се закова на място.
Но Зарек не му обърна внимание.
— Хей, господине? — заговори момчето с треперещ глас. — Можете ли да ми помогнете? Изгубих се.
Зарек пое дълбоко дъх и се отдръпна от перилата. Прибра ръката с острите нокти в джоба на панталоните си и се обърна.
— Повярвай ми, хлапе. Това чувство ми е познато.
Подаде на хлапето другата си ръка и се учуди колко малко и доверчиво беше то. Зарек не си спомняше кога в живота си бе молил за помощ и се бе доверявал някому, че няма да го нарани.
— И така, кого ще търсим? Мама или татко?
— Мама. Тя е много хубава и голяма.
Зарек кимна.
— Как се казва?
— Мама.
Е, това наистина щеше да е от голяма полза…
— На колко години си, хлапе?
— Аз съм на толкова. — Детето подсмръкна и вдигна четири малки пръстчета. — Ами ти?