Двете с Психея се запътиха към билярдната маса, където Ник Гошей играеше с Рен, един от помощник-сервитьорите в „Убежището“. Рен беше тих и срамежлив младеж, който създаваше впечатлението, че предпочита да е невидим. При все това около него витаеше нещо опасно. Като че ли бе готов да се сбие с всеки глупак, дръзнал да наруши вътрешния му мир. Тъмнорусата му коса беше дълга и не беше сплетена точно на дредове, но стилът не беше много различен. Очите му бяха толкова бледосиви, че изглеждаха почти безцветни.
Колкото до Ник Гошей, Съншайн го бе срещала тук няколко пъти. Майка му бе една от готвачките и той идваше често да обядва и да изиграе набързо един билярд с Рен.
— Здравейте, дами — поздрави ги Ник с лекия си, провлачен кажунски акцент.
Психея взе щеката от ръката му.
— Разкарай топките си от тук, Ник. Ние искаме да поиграем.
Ник се засмя.
— Психея, едно от нещата, които жената никога не бива да казва на мъжа, е да си разкара топките.
Без да му обръща внимание, Психея погледна към Рен.
— Ти нямаш нищо против, нали?
Рен поклати отрицателно глава и подаде щеката си на Съншайн. Без да каже нито дума, изчезна сред тълпата.
— Нямах намерение да ви обезпокоя, момчета — рече Съншайн извинително на Ник.
— А, не се тревожи. С Рен играем доста често. А и без това той трябваше да се връща в кухнята. Вие, дами, искате ли нещо за пиене?
— Бира — отвърна Психея.
— Вода.
Ник кимна и се отдалечи. Съншайн го проследи с поглед как се провира сред тълпата. После се извърна към новата си позната.
— Значи вие двамата с Ерос често идвате тук?
Психея кимна.
— Виждала съм те няколко пъти. Обикновено се движиш с Ейми и една много шикозна чернокоса дама.
— Трина.
— Точно така.
Психея грабна бялата билярдна топка, нагласи я върху масата и се прицели.
— Да — кимна и удари бияча, изпращайки шест от топките в джобовете. — Аз съм богиня, а Ерос е бог.
— Откъде знаеш…
— Нали ти казах, че съм богиня. Мога да чуя всяка мисъл в главата ти. — Усмихна се на Съншайн, докато търкаше с кредата върха на щеката си.
— Това действително е доста смущаващо.
— Нали? — Психея духна върха на щеката, остави кредата настрани и с един удар изпрати още три топки в джобовете. — И тъй като зная за какво мислиш, отговорът е „да“.
— Отговорът на какво?
— Дали Талон те обича, или не.
Съншайн се намръщи, когато Психея вкара в джобовете останалите топки върху масата.
— Не зная. Има моменти, когато имам чувството, че той не може да ме отличи от Ниния. Мисля, че обича повече нея, отколкото мен.
Психея отново подреди топките.
— Не се обиждай, но това е глупаво. Двамата с Талон сте сродни души. Той винаги ще те обича, независимо коя или какво си. Ти, приятелко, може да се преродиш в гърбат кит и той пак ще те обича. Това не зависи от него. Двамата сте предопределени един за друг.
— Да, но…
— Няма никакво „но“, Съншайн. — Тя се приближи до нея. — Аз съм богиня на душите и сродните души. За разлика от останалите богове на Олимп, зная кога двама души са създадени един за друг. Ако двамата с Талон умрете тази нощ и по-късно се преродите в противоположни части на земята, рано или късно пак ще се съберете. Това е най-характерното качество на сродните души. Отделно може и да оцелеете, по дяволите, дори може да бъдете с други партньори, но нито един от вас няма да е завършен без другия. — Погледна нагоре, където бяха оставили мъжете си. — Вие двамата може да се борите с това, ако искате. Но единственото, което ще постигнете, е и двамата да бъдете нещастни. — Потупа Съншайн по рамото. — Зная, че не ми вярваш. Зная, че ще ти е нужно време, за да го приемеш. И проблемът във вашата връзка не е дали той те обича, или не. Въпросът е, че той не може да си позволи дори да си го помисли.
— Защо?
— Защото в мига, в който го направи, Камул ще те убие. Талон го знае. Той няма да си позволи да те обича от страх, че ти отново ще умреш.
При думите й Съншайн преглътна мъчително. Всичко продължаваше да се свежда до онзи дразнещ келтски бог.
— Има ли някакъв начин да се заобиколи Камул?
— Може би.
— Може би? Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш?
— Хей, все пак е по-добре от „не“.
Вярно беше, но все пак тя искаше повече надежда от едно „може би“.
— Ами Артемида? — попита Съншайн. — Дори и да преодолеем Камул, как ще се справим с нея?