— Съжалявам — промърмори Аш. — Не включих, че сте вие.
— Просто исках да я взема.
Той сведе поглед към Мариса, която продължаваше да спи спокойно, сгушила се в ръцете му.
— О, явно съм заспал, докато съм я вдигнал, за да се оригне.
Подаде я на Аманда и начина, по който го стори, бе твърде красноречив. Ахерон притежаваше опит, свидетелстващ, че неведнъж е държал бебета.
— Надявам се, че не съм ви изплашил — рече той извинително. — Когато дойдох, тя плачеше и аз се качих горе, за да се уверя, че е добре. — Изглеждаше странно пребледнял, сякаш мисълта, че едно бебе плаче, беше болезнена за него. — Тъй като и двамата спяхте, а аз бях буден, реших, че мога да ви отменя.
Аманда се наведе и го целуна по бузата.
— Ти си добър човек, Аш. Благодаря.
По лицето му премина болезнена сянка, докато се отдръпваше от нея. Стана от дивана и взе раницата си, която бе оставил на пода.
— Ще се кача да си легна.
Кириан го спря, когато Аш се запъти към коридора.
— Добре ли си, Ахерон? Изглеждаш ми някак разстроен.
Аш се засмя.
— Някога да съм бил разстроен?
— Добре казано.
Той потупа Кириан по рамото.
— Просто съм уморен.
— Да, чудех се къде си прекарал вчерашния ден. Така и не се прибра, за да поспиш.
— Трябваше да се погрижа за нещо. Нещо, което не можеше да чака.
Аманда въздъхна.
— Знаеш ли, Аш, някой ден може би трябва да се научиш да споделяш.
— Лека нощ, Аманда — пожела й Аш, кимна на Кириан и се запъти към стълбите.
Аманда пристъпи към съпруга си, когато Аш се скри от погледа им.
— Не мога да повярвам, че го познаваш от две хиляди и сто години, а знаеш толкова малко за него, че дори не можеш да ми кажеш какъв е истинският цвят на косата му.
Той сви рамене.
— Аш е толкова потаен и сдържан, че се съмнявам, че някой някога ще узнае за него нещо повече от името му.
На сутринта Съншайн остана да се излежава в леглото си, припомняйки си дълбокото и равномерно дишане на Талон, докато спи. Спомняше си начина, по който коляното му се сгушваше между бедрата й, а дясната му ръка бе положена собственически върху гърдите й, докато лявата бе заровена в косата й.
Колко много й липсваше.
Сетне мислите й се насочиха към миналото. Надалеч, към другия й живот…
„Не отивай, Спиир. Има нещо прокълнато в това. Зная го.“ Ядосан, той се изтръгна от обятията й.
— Те убиха чичо ми, Ниния. Посякоха го пред очите ми. Няма да намеря покой, докато не отмъстя за смъртта му.
Като Ниния тя твърде много се боеше да не го изгуби, за да настоява. Винаги за всичко му се бе подчинявала. Той беше неин съпруг. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че той щеше да отприщи лавина от събития, от които няма връщане назад.
И беше права.
Също както знаеше, че тази нощ, незнайно как, всичко щеше да се уреди по един или друг начин.
Ами ако загубеше Талон?
Не можеше да понесе мисълта, както не можеше да си представи, че ще живее без него.
Огледа апартамента си, всички познати вещи. От деня, в който се разведе с Джери, се посвети единствено на кариерата и изкуството си. Сега, останала сама сред своя свят, вече нищо не й се струваше толкова важно.
Изкуството й не я прегръщаше през нощта. Не предизвикваше смеха й, нито я прелъстяваше. Не караше тялото й да изгаря от желание, нито да тръпне в екстаз. Не то цапардоса Джери по носа, задето се бе изявил като пълен негодник.
Само Талон го правеше.
Само Талон можеше да го направи.
Погледът й се спря върху „Снупи“ диспенсера, а очите й се наляха със сълзи.
Ако само знаеше как да го задържи.
Зарек седеше в притъмнелия ъгъл на дневната, заслушан в пробуждащия се град навън. Трябваше да спи, да си почива и да се готви за наближаващата нощ, ала изглежда не можеше да намери покоя, от който се нуждаеше.
Телефонът му иззвъня. Вдигна и чу гласа на Дионисий.
— Готов ли си за тази нощ?
Преди да отговори, Зарек отпи от чашата с водка.
— Винаги съм готов за лоши дела.
— Добре. След като Талон вече е нащрек за Стикс, са нужни малко повече приготовления за тази нощ. Искам да отдалечиш Съншайн от келта и да ми я доведеш. Момичето трябва да бъде в склада в единайсет и половина. А сега си почини и бъди готов да убиеш Талон и Валерий.