О, господи, той е наркодилър!
Стомахът й се сви на топка от страх в какво се беше забъркала. За нищо на света не биваше да идва тук с него!
Талон паркира мотоциклета до колата и й помогна да слезе.
— Хм… Талон? Как си изкарваш прехраната? Каза, че си незаконно пребиваващ, нали? — попита младата жена, докато оглеждаше първокласната му колекцията от мотоциклети „Харли Дейвидсън“.
Той я удостои с вече познатата й скована усмивка, докато окачваше каската си върху стойката, където висяха още дванайсет каски, всяка от които струваше минимум по хиляда долара.
— Да. И в отговор на първия ти въпрос трябва да призная, че съм достатъчно богат, за да бъда независим.
— И как си станал толкова богат?
— Родил съм се богат.
Съншайн се почувства малко по-добре, но все още я измъчваше един въпрос.
— Значи не се занимаваш с нищо незаконно, като например търговия с наркотици, нали?
Талон отново доби обидено изражение.
— Господи, жено, не! Откъде ти хрумна това?
Очите й се бяха разширили, докато оглеждаше гаража и скъпите високотехнологични играчки.
— Нямам никаква представа.
Той натисна един бутон и затвори главната врата, като по този начин ги изолира напълно от външния свят.
Съншайн го последва, докато я водеше към задната част на гаража и изхода към блатото. Там бяха закотвени два много хубави, скъпи катамарана. Всичко наоколо бе наистина произведение на изкуството.
— След като си толкова богат, защо си незаконно пребиваващ?
Талон изсумтя. Би могъл да й каже, че живее в тази блатиста местност дори още преди Америка да е съществувала като държава и че не се нуждае от някакво си миризливо парче хартия, за да стане законен пребиваващ, но като Нощен ловец му бе забранено да й доверява каквото и да било относно начина си на живот или съществуването си.
— За да попълниш всички необходими документи, трябва да отидеш в съда през деня, а след като не мога да излизам на слънчева светлина…
Тя го изгледа скептично.
— Сигурен ли си, че не си вампир?
— Не бях до мига, в който те зърнах.
— Какво означава това?
Той се приближи и застана до нея, така че Съншайн трябваше да си извие врата, за да го погледне. Мускулите на челюстта му заиграха, докато келтът се взираше надолу към нея, а тялото му изгаряше от отчаян копнеж по нейното тяло.
— Означава, че единственото, което искам, е да забия зъби в кожата ти и да те вкуся.
Тя прехапа долната си устна и го стрелна дяволито с изгарящия си поглед.
— Ммм, харесва ми като ми говориш така.
Плъзна се в обятията му.
Тялото на Талон пламтеше, когато наведе глава, за да я целуне.
Съншайн простена, когато го вкуси. Какво имаше в този мъж, което я привличаше толкова неустоимо, че умираше от желание да го излапа целия?
Той се отдръпна внезапно и тя възмутено сви устни.
— По-добре да побързаме — подкани я Талон. — Скоро ще се съмне, а ни чака още път до колибата ми.
— Колибата ти? Да не би да прилича на тази барака?
— Ще видиш. — Отдръпна се от нея, за да включи двигателя на катамарана.
Съншайн седна и закопча предпазния колан. След като се увери, че тя е безопасно настанена, Талон излезе от зоната на гаража и се насочи към тайнствения мрак на блатото.
Шумът на двигателя беше толкова силен, че ушите я заболяха, докато се носеха с пълна скорост към колибата му. Наоколо беше толкова тъмно, че не можеше да различи нищо. Как виждаше Талон, че да може да кара лодката? Всяка минута очакваше да се блъснат в някое дърво или дънер. При все това спътникът й маневрираше с лекота, без никакво колебание и без да забави скоростта.
След няколко минути очите й привикнаха с мрака и тя вече можеше да види очертанията на тресавището и призрачното сияние на блатния газ. Но най-вече съзираше трептящата мъгла над водата и някакви сенки, които й приличаха на животни.
Може би в крайна сметка бе по-добре да не вижда нищо.
Най-сетне стигнаха до малка усамотена колиба, разположена много навътре в блатото. Самотна. Изолирана. От покрива на верандата висеше испански мъх, а грубата дървесина бе изсветляла от слънцето до бледосиво и се очертаваше дори и в тъмнината на нощта.