Веднъж вече я бе убил, но нямаше да го стори отново. Нямаше начин да бъдат заедно, докато проклятието тегнеше над него.
Стикс си поигра с мобилния телефон, замислен за разговора си с Талон.
Усмихна се.
О, толкова сладко бе това. Талон вече знаеше, че Съншайн е преродената му мъртва жена. Идеално. Просто идеално. Не можеше да се надява всичко да се подреди по-добре, развиваше се точно според техните планове.
Зарек бе захапал въдицата и бе допуснал да го обвинят. Сега Талон беше напълно разсеян заради жена си. Валерий беше под контрола на Дионисий.
А Ахерон…
Е, за него бе планирал нещо много специално. Или както казваха кажуните, потомците на френските заселници в Ню Орлиънс: „Нека игрите да започнат“.
11
Предполагам, че вече е време да тръгваш — изрече Съншайн тихо, макар че част от нея не искаше той да си отива. Апартаментът й внезапно й се стори пуст, когато си помисли, че той няма да е тук.
Така се забавляваха в колибата му, заедно приготвиха храната, правиха любов. Но ето че бе дошъл краят на сексуалната й лудория с него. Време беше всеки да поеме по своя път. Тогава защо толкова я болеше само при мисълта, че никога повече няма да го види?
— Да, предполагам, че е време — кимна Талон.
Пусна ръката й и се насочи към вратата. Все ще може да намери някакво място за спане в съседната необитаема къща. Ще открие подслон, който да не е много далече оттук, така че да може да бди над нея до разсъмване. После ще поспи в къщата до началото на следваща нощ.
Така щеше да е по-лесно. По-лесно и за двамата, ако още сега прекрати връзката им. Нямаше смисъл да прекарва още един ден с нея. Не и след като знаеше, че не може да й даде нищо от себе си. Не и докато представляваше опасност за нея.
Сърцето й се сви, когато той протегна ръка към дръжката на вратата. Отиваше си.
Всичко бе приключило.
Дъх не можеше да си поеме. Нетърпима болка се загнезди в стомаха й при мисълта, че повече няма да го види. Но не можеше просто да стои безучастно и да го остави да я напусне просто така.
— Талон?
Той се спря и погледна назад към нея.
— Защо не останеш за тази нощ? Зная, че не можеш да стигнеш до дома си преди разсъмване.
— Не, по-добре да не оставам.
— Но тогава къде ще отидеш?
Той сви рамене.
„Остави го да си тръгне…“
Не можеше. Или поне не по този начин. Просто не беше честно.
— Хайде. Всяка сутрин излизам рано, така че жилището ще е на твое разположение, докато съм на работа. Обещавам ти, че никой няма да те притеснява.
Талон се поколеба.
„Тръгвай!“
Командата отекна в главата му. Длъжен бе да се подчини. Но не можеше.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попита той.
— Напълно.
Талон пое дълбоко дъх и се върна към нея.
Към жена си.
Към окончателното си спасение.
Към окончателното си унищожение.
Ниния бе всичко за него. През всички тези векове мислеше, че са му спестени всякакви емоции. Че му е спестена болката, пораждана от спомените за жена му. Ала ето че всичко се върна. Дори още по-болезнено от преди.
— Нещо не е наред ли? — попита Съншайн.
— Предполагам, че просто съм уморен — обясни й той, като свали якето си и седна.
Съншайн преглътна, като го видя по тениска, плътно опъната по прекрасното му тяло. Погледът й остана прикован върху впечатляващите му форми. Този мъж имаше най-страхотното дупе, което кожени панталони са обгръщали някога. Краката му бяха дълги, добре оформени — направо великолепни — а и тя много добре си спомняше как се чувстваше, когато тези крака бяха сплетени с нейните. Усещането за цялата му мъжка сила и чар, докато лежеше в ръцете й… докато проникваше между краката й… Едва не простена на глас, като си представи всичко това.
Но сега между тях бе издигната стена. Сякаш той бе заключил от нея част от себе си. Изчезнал бе нежният мъж, който й даряваше и тялото си, и смеха си. Сега пред себе си Съншайн виждаше само един могъщ звяр, който бе пребил нападателите й, карайки ги да побягнат ужасени.
Как й липсваше нежния Талон.
— Защо изведнъж стана толкова корав?
Той повдигна вежди. Изглеждаше объркан от въпроса й.