— Лейди, аз съм корав всеки път, когато си близо до мен.
Страните й порозовяха и тя изпухтя пренебрежително.
— Нямах предвид това. Макар че то е много по-добро от онова, за което говорех. То поне доказва, че ме харесваш.
Талон простена, когато Съншайн сведе поглед към панталоните му. Бе сигурен, че набъбналият му член се очертава съвсем ясно през плата. Усети как задръжките му рухват. Изпълни го желанието да бъде нейният мъж, какъвто винаги е бил на Ниния. С нея никога не се бе преструвал. Тя никога не бе очаквала, че той ще й бъде нещо друго, освен приятел. Нин никога не бе виждала в него жалкото малко момче, което отритваха и ругаеха, което трябваше да почиства след по-добрите. Момчето, което постоянно го унижаваха. Не бе съзирала в него младежа със студено сърце, в който се бе превърнал, защото се бе уморил да бъде бит и обиждан.
Още като дете сърцето му се вледени и той се научи да понася ударите на мъжете от клана. Научи се също да им отвръща и да поваля всеки, който го гледаше с неприязън или си позволяваше злобни забележки за него, за майка му или сестра му.
Спиир непрекъснато си повтаряше, че не се нуждае от ничия любов, от ничия грижа. И постепенно се научи да живее като див горски звяр, винаги готов да ухапе, ако някой се опита да го докосне.
Докато не среща Ниния. Тя опитоми звяра в него. Позволи му да бъде нежен с нея. Да не бъде само непреклонен и непоклатим воин, вечно нащрек, способен на жестокост. С нея той беше просто Спиир. Момчето мъж, жадуващо за нечия обич. Копнеещо да дари някоя жена със своята любов.
Много време бе изминало, откакто Талон бе показвал истинския си облик пред някого. От братството на Нощните ловци го търсеха често за съвети. Ахерон разчиташе на силата и мъдростта му, както и на способностите му като хладнокръвен воин. Но никой от тях, дори и Улф, не го познаваше истински. Пред никого не бе разкривал сърцето си, освен пред жената, която сега беше до него.
Жена, пред която в този живот той не смееше да се разкрие.
— Ти си ненаситен, нали? — попита го тя.
— Само с теб — прошепна той и се доближи до нея, докато се опитваше да съедини в едно жената, която е била някога, с жената, която беше сега. — Никога не съм можел да устоя на изкушението да те докосна. Да бъда вътре в теб. Да усещам ласката на дъха ти върху кожата ми. Да настръхвам от допира на ръцете ти по цялото ми тяло.
Съншайн потръпна от тези негови признания.
Той пристъпи към нея, приличащ на голям дебнещ звяр. Тялото му бе като симфония на движението. Мъжественото му ухание, примесено с миризмата на кожа, завладя сетивата й и я заля с непреодолимо желание. Главата й се замая от целувката му, но успя да го отблъсне, защото беше объркана от думите му.
— Думите ти прозвучаха така, сякаш ме познаваш отдавна. Защо каза това?
— Имам чувството, че винаги съм те познавал. Като че ли съм те пазел от векове в сърцето си.
Младата жена остана потресена от думите му. Това бе мъжът, който обсебваше сънищата й. Келтският поет и племенен вожд. Мъжът, за когото тъй ясно помнеше как препускаше в битки, а сетне се прибираше у дома, за да я люби. Но не можеше да е онзи мъж, нали? И все пак, докато си мислеше за това, тя осъзна колко реални бяха сънищата й. В тях тя бе руса, със сини очи, докато Талон…
Талон изглеждаше същият.
Включително и татуировката на тялото му. И плитките на слепоочието му. Дори носеше същата торква. Единственото различно бе цветът на очите му.
Това не можеше да е истина. Имаше нещо толкова странно във всичко това. Нещо, което я плашеше до безумие. Можеше ли да е същият мъж?
Можеше ли да е той?
Не й се струваше възможно. И все пак, докато живееше с майка си и баща си, тя се бе нагледала на толкова много невъзможни неща в своя живот. На този свят действаха странни неземни сили.
Наклони глава на една страна, за да погледне кожата под дясното му ухо. Там имаше малък белег. Съвсем малка драскотина, която тя като Ниния бе направила на Спиир, докато ловяха риба като деца. Бе замахнала силно с въдицата и кукичката се бе забила под ухото му.
Звездообразният белег още си беше там. Същият както някога. Все едно бе направен вчера.
Не, не беше възможно. Или беше?
Тя потръпна, вече не знаеше на какво да вярва.
Очите му бяха потъмнели, докато я оглеждаше, зажаднял за нея. Дъхът му нежно милваше лицето й. Можеше да усети как сърцето му тупти под ръцете й, да почувства силата и топлината, които й даряваше.
— Толкова много ми липсваше, Нин… Нин… Непозната.