— Да тръгваме — нареди Хол.
Уорик хвърли последен ироничен поглед към обкръжилите ги работници, сетне двамата с Хол пристъпиха към зейналата дупка. Уисконски колебливо пристъпваше между тях. Младежът слезе пръв, следван от поляка и от надзирателя. Фенерчетата им осветиха неравния под, който образуваше хълмчета и вдлъбнатини. Подобно на тромава змия, маркучът се влачеше след Уисконски.
Стъпил на последното стъпало, Уисконски освети наоколо с фенерчето си. Видяха няколко изгнили сандъка, варели и нищо друго. Просмукалата се от реката вода образуваше локви, които стигаха до глезените на обутите им в ботуши крака.
— Вече не ги чувам — прошепна Уисконски.
Отдалечиха се колебливо от отвора, като бавно пристъпваха из тинята. Хол спря и освети голям дървен сандък, върху който бе написано с големи бели букви: „Илайъс Варни, 1841“.
— Фабриката съществувала ли е по това време? — попита той.
— Не — отвърна Уорик. — Строена е през хиляда осемстотин деветдесет и седма. Има ли някакво значение?
Хол не отговори. Продължиха да вървят напред. Стори им се, че подземието е по-голямо, отколкото предполагаха. Вонята се усили, миришеше на прогнило, на скапано, на погребани тела. Чуваше се само тихото, като в пещера, падане на водните капки.
— Какво е това? — запита младежът и насочи фенерчето си към циментов ръб, издаден на шейсетина сантиметра навътре в подземието. По-нататък цареше пълен мрак. На Хол му се стори, че дочува странно, предпазливо шумолене.
Уорик се втренчи в издатината.
— Но това е… не, не може да бъде.
— Външната стена на фабриката, нали? А там, пред нас…
— Да се връщаме — заяви Уорик и рязко се обърна. Хол грубо го сграбчи за шията.
— Никъде няма да ходиш, господин надзирателю.
Уорик го погледна и се ухили, зъбите му пробляснаха в тъмнината.
— Ти си луд, студенте. Не съм ли прав? Луд за връзване!
— Не трябваше да тормозиш хората, приятелю. Върви напред!
— Хол! — изстена Уисконски.
— Дай ми това — младежът сграбчи маркуча и го насочи към главата на Уорик. Уисконски рязко се извърна и побягна назад. Хол дори не го погледна.
— След вас, господин надзирател — подигравателно произнесе той.
Уорик пристъпи напред и отмина мястото, където свършваше фабричната стена. Хол освети наоколо и усети хладно задоволство — предчувствието му се оказа вярно. Плъховете ги обкръжаваха, безшумни като смъртта. Тъпчеха се един до друг, редица след редица. Хиляди очи ги гледаха жадно. Тълпите плъхове стигаха чак до стената. Някои бяха толкова големи, че сигурно щяха да стигнат до глезените му.
След миг Уорик също ги забеляза и замръзна на мястото си.
— Обкръжени сме, студенте — гласът му все още бе спокоен, но в него се промъкваше истерична нотка.
— Вярно е — отвърна Хол. — Напред!
Продължиха да вървят, маркучът се влачеше по петите им. Младежът само веднъж погледна назад и забеляза, че плъховете са блокирали пътеката към изхода и се опитваха да прегризат брезентовата обвивка на маркуча. Един вдигна поглед и като че ли му се ухили, после отново наведе глава. Едва сега Хол забеляза прилепите. Висяха от ръбестия таван, бяха големи колкото врани.
— Погледни — промълви Уорик, като насочи фенерчето на около метър и половина пред себе си.
Позеленял от влага череп се зъбеше срещу тях. Малко по-нататък Хол съзря лакътна кос, част от таз и от гръден кош.
— Напред! — нареди той. Изпита безумното чувство, че вътре в него се спука някакъв черен мехур.
С божията помощ, ти ще се предадеш преди мен, господин надзирателю!
Отминаха костите. Плъховете не се приближаваха, стояха на почетно разстояние. Хол забеляза как един от тях пресече пътя им и изчезна в мрака, но успя да забележи розовата му, дебела колкото телефонна жица опашка.
Подът пред тях рязко се извисяваше. Младежът дочу странен, тихичък звук. Очакваше ги нещо, което вероятно нито един жив човек не бе виждал. Стори му се, че по време на странстванията си бе търсил точно такова преживяване.
Плъховете се приближаваха, като се влачеха по корем и ги принуждаваха да вървят напред.
— Виж — хладнокръвно произнесе Уорик.
И Хол видя. Нещо бе преобразило плъховете, които живееха в подземието. Мутацията ги бе превърнала в отвратителни същества, които никога не биха оцелели на светлина — природата не би го допуснала. Но тук, долу, самата природа бе приела ужасен образ.
Плъховете бяха гигантски, някои бяха високи близо метър. Задните им крака бяха закърнели и бяха слепи като къртици, подобно на летящите си братовчеди. Тътреха се напред с ужасяващо усърдие.