Тери Пратчет
Нощна стража
Сам Ваймс въздъхна, когато чу писъка, но си довърши бръсненето, преди да предприеме нещо по въпроса.
Облече куртката си и спокойно излезе навън. Беше прекрасно утро на късната пролет; пееха птици, жужаха пчели. Небето обаче беше сиво, буреносните облаци на хоризонта носеха дъжд. Въздухът вече беше нажежен и тежък. В старата помийна яма зад бараката на градинаря един младеж размваше ръце, за да се задържи над повърхността на водата.
Е… над повърхността на това, което имаше в ямата.
Ваймс спря на известно разстояние и запали пура. Вероятно нямаше да е благоразумно, ако бе доближил пламъчето към ямата. Падането на тялото от покрива на бараката бе пробило твърдата кора на повърхността.
— Добро утро! — поздрави той бодро.
— Добро утро, ваша светлост — отвърна усърдният плувец.
Гласът се оказа по-звънък, отколкото очакваше, и той осъзна, че за разлика от друг път младежът в ямата всъщност е девойка. Това не беше съвсем неочаквано (в Гилдията на убийците знаеха добре, че жените най-малкото не отстъпват на другия пол в изобретателните убийства) и все пак полението се промени донякъде.
— Струва ми се, че не се познаваме — отбеляза Ваймс. — Макар да се досещам, че вие знаете койсъм. А вие сте?…
— Уигс, сър — осведоми го плуващата. — Джокаста Уигс. За мен е чест да се запозная с ваша светлост.
— Уигс, значи? — промълви той. — Прочута фамилия в Гилдията. Впрочем достатъчно е да се обръщате към мен със „сър“. Веднъж май счупих крак на баща ви, ако не греша?
— Вярно, сър. Той ме помоли да ви предам поздравите му — сподели Джокаста.
— Не сте ли малко младичка, за да ви поверят такъв договор? — усъмни се Ваймс.
— Няма договор, сър — увери го тя, без да прекратява движенията си и за миг.
— Стига де, госпожице Уигс. Цената за глава та ми е най-малко…
— Сър, Гилдията временно я отмени — прекъсна го упоритата плувкиня. — Засега сте изваден от списъка. В момента не приемат договори за вас.
— Олеле, защо така?
— Не бих могла да знам, сър — призна госпожица Уигс.
С търпеливото си упорство бе стигнала до края на ямата, но сега откриваше, че тухлената стена е в чудесно състояние, твърде хлъзгава и без удобни местенца за хващане. Ваймс също знаеше това, защото няколко часа от един следобед се беше трудил положението да е точно такова.
— Тогава защо ви изпратиха?
— Госпожица Банд ме прати да се упражнявам, сър — заяви Джокаста. — Впрочем тези тухли са доста хитро подредени, а?
— Да, така е — потвърди той. — Да не сте се държали грубо с госпожица Банд напоследък? Да не сте я ядосали?
— О, не, ваша светлост. Тя обаче ми заяви, че ставам прекалено самоуверена и ще имам полза от малко практически занимания за напреднали.
— Аха, схванах.
Ваймс се опитваше да си припомни госпожица Алис Банд, една от по-строгите преподавателки и Гилдията на убийците. Както чуваше, много наблягала на практическите упражнения.
— Значи… тя ви изпрати да ме убиете? — уточни той.
— Не, сър! Това е упражнение! Дори не си нося стрели за арбалета! Само трябваше да намеря позиция, откъдето да се прицеля във вас и да се върна да докладвам.
— И тя щеше ли да ви повярва?
— Разбира се, сър — обиди се Джокаста. — Честта на Гилдията ме задължава, сър.
Ваймс си пое дъх с пълни гърди.
— Вижте какво, госпожице Уигс, през последните години немалко от вашите приятелчета се опитваха да ме убият в дома ми. Както сигурно се досещате, това не ми допада особено.
— Много добре ви разбирам, сър — отвърна Джокаста.
Тонът й подсказваше колко е наясно, че единствената надежда да се измъкне от сегашните затруднения е в доброто желание на човек, който няма никаква сериозна причина да се настрои доброжелателно.
— Затова бихте се изненадали, ако знаехте какви капани са заложени навсякъде — продължи Ваймс. — И някои от тях са много добри, макар да звучи като самохвалство.
— Сър, изобщо не очаквах керемидите на бараката да се разместят така.
— Плъзгат се по добре смазани релси — просвети я той.
— Чудесно измислено, сър!
— Немалка част от капаните водят към сигурна гибел — допълни Ваймс.
— Значи ми провървя, сър, че паднах точно тук, а?
— О, това място също е гибелно — възрази той.
Въздъхна. Наистина искаше да ги обезсърчи, за да не опитват, но… чак да го махнат от списъка? Не че му харесваше по него да стрелят закачулени фигури, наети временно от многобройните му всевъзможни врагове, но открай време го смяташе за някакъв източник на увереност. Показваше му, дразни богатите и нагли типове, които трябва да бъдат дразнени.