— Нищо! — отсече. — Само ми дай чиста униформа мирно и тихо и не казвай на Сибил…
Отгатна всичко по изражението на Уиликинс.
— Какво й се е случило?!
Икономът се отдръпна. И мечка би се отдръпнала.
— Не се качвайте там, сър! Госпожа Доволсън казва, че е… доста трудно, сър. Не върви, ъ-ъ, както би трябвало…
— Детето роди ли се?
— Не, сър… я-я-явно не, сър. Много е… Госпожа Доволсън казва, че прави всичко по силите си, но може би… трябва да повикаме лекарите, сър.
— Заради раждане?!
Уиликинс се загледа в краката си. След двайсет години самообладание икономът трепереше. Никой не заслужаваше да се изправи срещу Сам Ваймс в такъв момент.
— Съжалявам, сър…
— Не! — сряза го Ваймс. — Не викай лекар. Аз познавам един лекар! И той знае всичко за… тези неща! Трябва да знае, иначе ще го…
Изтича навън тъкмо когато една метла кацна на моравата, пилотирана лично от архиканцлера.
— Реших, че не е излишно да дойда все пак — сподели Ридкъли. — Мога ли да направя нещо за…
Ваймс яхна метлата, преди магьосникът да е слязъл.
— Закарайте ме на Блещукащата улица. Можете ли? Това е… важно!
— Дръжте се, ваша светлост — нареди Ридкъли.
Стомахът на Ваймс сякаш се смъкна в краката му при вертикалното излитане. Отбеляза си като дребна задача да повиши Бъги Суайърз и да му купи мишелова, за който той отдавна мечтаеше. Всеки, готов да се подлага на такива преживявания ежедневно за благото на града, си заслужаваше напълно заплатата.
— Бръкнете в левия ми джоб — посъветва го Ридкъли, щом набраха височина. — Смятам, че там има нещо ваше.
Неуверено, напълно наясно какво може да се намери в джобовете на магьосник, Ваймс извади букетче хартиени цветя, връзка „флагове на нациите“ и… сребърна кутия за пури.
— Падна върху главата на ковчежника — съобщи архиканцлерът и заобиколи една чайка. — Надявам се да не е повредена.
— Ами… наред е — установи Ваймс. — Благодаря. Ъ-ъ… да я пъхна ли пак? Май в момента не разполагам с джобове.
„И тя е намерила обратния път — каза си. — У дома сме.“
— А цял комплект парадна броня се стовари върху Крилото за високоенергийна магия — продължи Ридкъли — и мога с радост да ви уверя, че е…
— …безнадеждно смачкана ли?
Архиканцлерът помисли малко. Знаеше мнението му за позлатата.
— Точно така, ваша светлост. Абсолютно разкривена е заради онези квантови нещица, подозирам.
Ваймс потрепери. Още беше гол. Дори омразната парадна униформа щеше да му е от полза тук. Но беше все едно. Позлатата, перата, значките, студът… имаше по-важни неща и винаги щеше да има.
Скочи от дръжката, преди метлата да е спряла, запрепъва се в кръг и налетя върху вратата на доктор Лоун. Заблъска с юмруци.
След малко вратата се открехна и познат глас, леко променен от възрастта, изрече:
— Какво има?
Ваймс бутна вратата докрай.
— Погледни ме, докторе.
Лоун го зяпна.
— Кийл?
В другата си ръка държеше най-голямата спринцовка на света.
— Не е възможно. Те погребаха Джон Кийл. Знаеш, че е така — отсече Ваймс. Едва сега видя спринцовката. — Какво, по дяволите, ще правиш с това?
— Всъщност поливам с мазнина пуйката. Кажи ми тогава кой си, защото приличаш на…
— Грабвай си всички неща за акушерство и ела с мен веднага — прекъсна го Ваймс. — Всички онези чудновати инструменти, които според теб вършат толкова добра работа. И ще те направя най-богатия лекар, живял някога на света — добави той, покрит само с кал и кръв.
Лоун посочи колебливо към кухнята.
— Само да извадя пуйката от…
— Зарежи пуйката!
— Вече й отрязах…
— По-живо!
Метлата не летеше особено добре с трима пътници, но все пак изпреварваше пешеходци, а Ваймс знаеше, че вече не може да тича. Остана без дъх и без сили още когато се добра до дома си. Сега и стоенето прав беше изпитание за неговата издръжливост. Или метлата, или пълзене.
Тя се спусна тромаво от небето и спря неустойчиво над моравата.
— Дамата е горе, в голямата спалня отляво — побутна Ваймс доктора. — Там има една акушерка, която нищо не може да направи. Колкото пари искаш. Върви.
Лоун тръгна забързано. Ваймс, подкрепян от Ридкъли, го следваше доста по-сковано, но когато стигнаха до вратата, оттам гърбом и съвсем бавно излезе докторът. Щом се появи, оказа се, че огромният арбалет на Детритус е опрян в носа му.
Ваймс заговори леко приглушено, защото се бе проснал на земята.
— Сержант, наведи това нещо — успя да изрече.
— Ама той нахълта, господин Ваймс — забоботи тролът.
— Защото е лекар, сержант. Пусни го на горния етаж. Това е заповед, благодаря.