— Ох, господин Ваймс, уплашихте ме до смърт!
— Извинявай, Рег.
— Разбира се, като казвам „до смърт“… — мрачно подхвана зомбито.
— Да, Рег, схванах. Спокойно е долу, а?
— Мирно и тихо, сър, мирно и тихо. Мисля си обаче, че идната година трябва да си взема нов ковчег. Напоследък изобщо не изтрайват дълго.
— Рег, едва ли мнозина се стремят ковчезите им да са здрави.
Рег бавно заравни пръстта с лопатата.
— Знам, че за всички е малко странно, но си мисля, че наистина им дължа това — сподели той.
— Вярно, само за един ден в годината, но е нещо като… солидарност.
— С угнетените маси, а? — подхвърли Ваймс.
— Моля, сър?
— Аз изобщо не възразявам, Рег — весело заяви Ваймс.
Мигът беше съвършен. Дори суетящият се наблизо Рег, който приглаждаше земята и наместваше чимовете, не можеше да отнеме нищо от него.
Метача му бе казал, че ще настъпи миг, когато всичко ще му се изясни. Съвършен миг.
Хората в тези гробове бяха умрели в името на нещо. Ваймс го откриваше в заревото на залеза, в изгрева на луната, в аромата на пурата, в топлината, породена от пълното изтощение.
Историята си намира път. Същността на случките се промени, но същността на мъртвите — не. Срещнаха края си в дребна, срамна, малка схватка, в нацвъкана от мухи бележка под линия на историята, но те не бяха дребни или срамни хора. Не избягаха, когато можеха да избягат с чест. Останаха и той се питаше дали пътят им се е струвал ясен както на него сега. Останаха не защото искаха да бъдат герои, а защото избраха това за своя работа, която е пред очите им…
— Е, аз ще си тръгвам, сър — обади се Рег и нарами лопатата. На Ваймс му се стори, че е много далеч. — Сър?
— Ъхъ, добре. Добре, Рег. Благодаря ти — промърмори Ваймс и в розовата светлина на мига се загледа в ефрейтора, закрачил по тъмнеещата алея към града.
Джон Кийл, Били Уиглет, Хорас Нансибол, Дей Дикинс, Сесил „Зурльо“ Клапмън, Нед Коутс и — формално погледнато — Рег Шу. Вероятно в града бяха останали не повече от двайсетина души, които знаеха всички имена, защото нямаше статуи или паметници, нищо никъде не беше записано. Трябваше чок да е бил там.
Смяташе за привилегия, че е бил там два пъти.
Нощта се надигаше със спускането на слънцето. Разрастваше се от сенките, където се криеше от деня, потичаше и се съединяваше. Почувства как сетивата му се разпростират с нея като мустаците на огромен тъмен котарак.
Отвъд портата на гробището звуците на града притихнаха малко, макар че Анкх-Морпорк никога не се унасяше в истински сън. Вероятно защото не смееше.
В това странно спокойствие Ваймс чувстваше, че би могъл да чуе всичко — всичко, както в онзи страшен момент на Улицата на героите, когато историята дойде да вземе своето. Чуваше тихичките шумове от охлаждането на каменната стена, приплъзването на пръстта под повърхността в опразното от Рег място, недоловимото поклащане на тревата около гробовете… хиляди слаби звуци се сливаха в богатата плътност на тукашната тишина. Това беше песента на мрака и в нея на границата на усета му имаше фалшив тон.
Я да видим… Бе разположил стражници около дома си, и то от най-сигурните, на които разчиташе не да се мотаят и да скучаят, а да бдят през цялата нощ. Значи при къщата нямаше опасност. И в участъците на стражата имаше двойно повече дежурни…
Имаше нещо сбъркано на гроба на Кийл. Там всяка година слагаха яйце — мъничка шега от миналото. Но сега като че нямаше нищо освен яйчена черупка…
Той се наведе да погледне и острието изсвири над главата му.
Само че звярът беше нащрек. Той не умуваше за стражници и предпазни мерки. Звярът изобщо не мислеше. Затова пък вечно подушваше въздуха, оглеждаше сенките, вкусваше нощта и едва ли не преди свистенето на острието пъхна ръката на Ваймс в джоба.
Приклекнал, той се извъртя и удари Карсър по коляното с едно от най-превъзходните изделия на госпожа Гудбоди. Чу как нещо изпращя, стрелна се нагоре и повали Карсър на земята.
Нямаше обмислени похвати. Звярът бе скъсал веригата и напираше да убива. Ваймс рядко изпитваше увереността, че може да направи света по-добър, но сега беше сигурен в това. Всичко беше абсолютно ясно. И много трудно. Мечът отлетя в тревата, когато Карсър падна. Карсър обаче се биеш и беше корав като дърво. А е много трудно да убиеш с голи ръце човек, който не желае да бъде убит.
Ваймс изтръска от ръката си месинговия бокс, защото сега беше нужно да души. Само че нямаше място. Карсър се опитваше да извади окото му с палец.