— Ама че боли!
— Да знаеш колко си прав, Карсър! — Успя да стисне двете му китки в стоманена хватка и отпра ръкав от ризата си. — Боли ме, но пак го върша по правилата. — Уви парчето лен два пъти около китките и го стегна на възел. — Карсър, ще се погрижа да имаш вода в килията. Ще се погрижа да има и закс за теб, каквато поискаш. Ще се погрижа и палачът да бъде чист, за да не умреш от задушаване. Дори ще се погрижа пантите на капака под краката ти да са смазани.
Пусна го и Карсър залитна. Ваймс го събори с ритник по глезените.
— Машината не е счупена, Карсър. Машината те чака. — Откъсна ръкав от ризата на Карсър и го усука в грубо въже за краката му. — Градът ще те убие. Нужните колелца ще се завъртят. Ще бъде справедливо, аз ще се погрижа. За да не кажеш после, че не си осъден честно. Защото нищичко няма да казваш, ха-ха. И за това ще се погрижа… Изправи се и отстъпи крачка назад.
— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го Ветинари.
Ваймс се извъртя. Имаше промяна в плътността на мрака, която може и да придоби човешки силует.
Вдигна меча и се взря в тъмата. Човекът приближи и той го позна.
— Вие откога сте тук? — попита Ваймс троснато.
— О… отпреди малко — отвърна патрицият. — Като теб предпочитам да идвам сам и да… съзерцавам.
— Много тихо стояхте! — обвинително изрече Ваймс.
— Нима това е престъпление, ваша светлост?
— И чухте?…
— Много успешен арест — заяви Ветинари. — Моите поздравления, ваша светлост.
Ваймс погледна неокървавения си меч.
— Може и да има защо — промърмори, за миг загубил опора под краката си.
— Искам да кажа, за раждането на сина ти.
— О… да. Разбира се. Да. Ами… благодаря.
— Здраво момченце, както научих.
— Щяхме да се радваме не по-малко и на дъщеря — припряно го увери Ваймс.
— Естествено. В края на краищата живеем в модерни времена. А, виждам, че си изтървал значката си…
Ваймс огледа високата трева.
— Сутринта ще дойда да я намеря. Но това — вдигна стенещия Карсър и с пъшкане го метна на рамо — още сега отива в двора на Псевдополис.
Тръгнаха бавно по чакълената алея, оставяйки зад себе си аромата на люляка. Очакваше ги всекидневната смрад на света.
— Знаеш ли — подхвана лорд Ветинари след малко, — често ми е минавало през ума, че тези хора заслужават някакъв достоен мемориал.
— Тъй ли? — безучастно вметна Ваймс. Сърцето му още туптеше тежко. — На някой от големите площади, да речем?
— Да, идеята не е лоша.
— Бронзова скулптурна група може би? — язвително продължи Ваймс. — Вероятно седмината ще са издигнали флага?
— Бронзова, да — съгласи се Ветинари.
— Сериозно? Ами някакъв вдъхновяващ девиз?
— упорстваше Ваймс.
— Да, наистина. Защо да не е „Те изпълниха дълга си“?
— Не! — извика Ваймс и спря под един фенер до входа на криптата. — Как смеете! Как смеете?! В този ден и на това място! Направиха онова, което не бяха длъжни да вършат, и заради това умряха, а вие нищо не можете да им дадете. Не разбирате ли? Те се биеха за изоставените, един за друг, а бях предадени. Винаги се случва на хора като тях. Каква полза от статуя? Само ще вдъхновява нови глупци да вярват, че ще бъдат герои. А те не биха искали това. Оставете ги на мира. Завинаги.
Продължиха да вървят мълчаливо, после Ветинари промълви, сякаш не е имало никакъв гневен изблик:
— За щастие се оказва, че новият дякон в храма внезапно се е почувствал призван.
— За какво? — попита Ваймс, чието сърце не можеше да се успокои.
— Никога не съм вниквал подробно в религиозните дела, но явно у него се е разгоряло желанието да разнася добрата вест сред тънещи в мрак езичници.
— Къде?
— Подсказах му Тинг Линг.
— Това е в другия край на света!
— Е, сержант, никое място не е прекалено далеч, за да стигне добрата вест дотам.
— Така поне ще ни се махне от…
Ваймс спря при портата. Над него трепкаше пламъчето на друг фенер. Той пусна Карсър на земята.
— Знаехте, нали? Много добре знаехте, а?
— Не и допреди… секунда — увери го Ветинари.
— Длъжен съм да те попитам, командир Ваймс, както подобава между мъже — не си ли се чудил понякога защо и аз нося люляк?