— Значи не ме познавате?
— А трябва ли? — отвърна лекарят.
Нищо не беше наред…
— Това нали е Анкх-Морпорк? — провери Ваймс.
— Ъ-ъ… да — потвърди мъжът и се обърна към жената. — Ударен е по главата, но не мисля, че е чак толкова зле…
— Виж какво, губя си времето — намеси се тя. — Ти кой си, господине?
Нали уж всеки в града знаеше кой е Ваймс? Поне в Гилдията на шивачките. А и лекарят нямаше вид на глупак. Може би в момента не биваше да е напълно откровен. Нищо чудно да е попаднал на място, където не е особено желателно да си ченге. Можеше да се окаже опасно за него, а точно сега не ше толкова добре, че да се справи с положението.
— Кийл — каза им той.
Името просто изскочи в ума му — през целия ден се въртеше в ума му, още щом видя цъфналия люляк.
— Ъхъ, да, бе — подсмихна се жената. — Ще си съчиниш ли и малко име?
— Джон — заяви Ваймс.
— Подходящо. Е… Джон, ето какво ще ти кажа. Наоколо голите мъже, проснати на улицата, не са рядка гледка. Колкото и да ти е странно, но обикновено те не искат всеки да знае истинските им имена или къде живеят. И ти няма да си първият, когото доктор Лоун е закърпил. Аз се казвам Рози. Сега ще има и малка такса, нали разбираш? И за двама ни.
— Добре, добре, знам как стават тия неща — вдигна ръце Ваймс. — Това са Сенките, нали? — И двамата кимнаха. — Значи се спогодихме. И ви благодаря. Вижда се, че нямам никакви пари, но щом се прибера у дома…
— Ще те придружа, бива ли? — предложи жената и му подаде вехто палто и чифт прастари ботуши.
— Не искам нищо да те сполети. Например внезапна загуба на памет.
Ваймс побесня, но не показа яда си. Лицето го мъчеше, имаше натъртвания къде ли не и бе облечен в дрехи, които воняха на клозет. Ще отиде в участъка на стражата, ще се почисти и ще се преоблече, после ще си напише доклада и оттам — право вкъщи. А тази млада дама може да прекара една нощ в килиите и после да бъде предадена на Гилдията на шивачките. Там се отнасяха сурово към подобни случаи на изнудване, защото вредяха на оборота.
— Бива — съгласи се той.
Нахлузи ботушите. Стягаха го, а подметките им бяха направени от тънък влажен картон.
Доктор Лоун разпери ръце в знак, че се отървава от тях.
— Оставям го на теб, Рози. Господин Кийл, не сваляй превръзката няколко дни и ако ти провърви, ще виждаш с окото. Някой те е резнал с остър нож. Направих каквото ми беше по силите и шевовете са добри, но ще ти остане грозен белег.
Ваймс за пореден път вдигна ръка към бузата си.
— Не пипай! — скастри го Лоун.
— Да вървим… Джон — подкани го Рози. — Да те върнем у дома, където ти е мястото.
Излязоха навън. От стрехите капеше вода, но дъждът бе отслабнал.
— Живея оттатък Двора на Псевдополис — съобщи Ваймс.
— Ти водиш — отвърна Рози.
Още преди да стигнат до края на улицата, той забеляза, че две тъмни фигури са тръгнали подире им. Понечи да се обърне, но Рози впи пръсти в ръката му.
— Не ги закачай и те няма да те закачат — увери го тя. — Само идват с нас да пазят.
— Кого? Теб или мен?
Жената се засмя:
— И двама ни.
— Да, ти само си върви, добри ми господине, и ние ще си кротуваме като мишчици — обеща пронизителен глас зад него.
Малко по-плътен добави:
— Точно тъй си е, миличък. Бъди добро момче и не карай леля Млати да си отваря чантичката.
— Това са Млати и Сади! — възкликна Ваймс. — Мъчните лелки! Е, те адски добре знаят кой съм!
Извъртя се.
Тъмните фигури, носещи старомодни черни сламени качулки, отстъпиха назад. В тъмата се чуха няколко метални звука и Ваймс бе принуден да се подчини. Макар че, общо взето, бяха от същата страна на барикадата като закона, с Мъчните лелки човек никога не беше сигурен какво може да му счи. Разбира се, тъкмо заради това бяха толкова полезни. Всеки клиент, който наруши реда в някой от тукашните домове, ползващи се с добро име, се боеше от лелките далеч по-силно, отколкото от стражата. Все пак стражниците спазваха някакви правила. А и в стражата нямаха ръчната чна н Млати. Сади пък умееше да върши ужасни неща с чадър, чийто връх приличаше на папагалска човка.
— Хайде, стига де — подхвърли той. — Млати? Сади? Да не се бъзикаме, а?
Нещо го побутна в гърдите. Сведе поглед. В края на предмета имаше гравирана папагалска глава.
— Трябва да продължиш по пътя си, драги ми господине — изрече един глас.
— Докато още имаш пръстчета на крачетата, миличък — добави друг.
— Май така ще е най-добре — подръпна го за ръката Рози. — Но ще ти кажа, че ги впечатли.
— По какво съдиш?
— Не си се превил на две и не бълбукаш. Да вървим, тайнствен страннико.
Ваймс се взираше напред, търсеше синия фенер пред Двора на Псевдополис. Там всичко все някак щеше да се изясни.