— Да, но… — подхвана той.
Звукът на въртящите се цилиндри се промени недоловимо.
Сам Ваймс видя себе си, застанал насред стаята.
— Това съм аз!
— Ъхъ, вярно — потвърди Метача. — Сега слушай внимателно човека.
— Здрасти, Сам — започна другият Ваймс, загледан малко встрани от него. — Аз не те виждам, но ми казаха, че ти ще ме виждаш. Помниш ли уханието на люляка? Спомни си за онези, които умряха. После каза на Уиликинс да полее с маркуча онова момиче. И… ъ-ъ… усещаш болки в гърдите, които малк те притесняват, но с никого не си споделял… Май че стига толкова. Знаеш, че аз съм ти. Виж, има неща, които не мога да ти кажа. Аз ги знам, защото съм в… — говорещият млъкна и се огледа, като че някой го наставляваше — …в затворена примка. Ъ-ъ… смятай, че аз съм двайсет минути от твоя живот, които ги няма в паметта ти. Помниш ли, когато…
… сякаш цялото му тяло бе издало звука „пльок“. Метача се изправи.
— Мразя да върша това, но ние сме в храма и можем да премахнем парадоксите. Ставай, господин Ваймс. Ще ти кажа всичко.
— Току-що заяви, че не можеш!
Дребосъкът се засмя.
— Имаш ли нужда от помощ с тези белезници?
— Какво, с тези „Капстик“, първи модел? Не, само ми дай един пирон и две-три минути. И как така се озовах в храм?
— Аз те доведох тук.
— Носил ли си ме?
— Не. Ти вървя до мен. С вързани очи, разбира се. После, когато дойдохме, аз ти дадох да пийнеш малко…
— Това не го помня!
— Естествено. С такава цел ти дадох да пийнеш. Питието не е кой знае колко загадъчно, но върши работа. Не искаме да се върнеш тук, нали? Мястото уж е тайно…
— Ровил си ми в паметта? Ей, я слушай…
Ваймс се надигна, но Метача вдигна ръце помирително.
— Не се тревожи, не се тревожи, само… те накара да забравиш няколко минути.
— Колко?
— Съвсем за кратко, съвсем за кратко. И в него имаше билки. Билките са полезни за здравето ти. После те оставихме да спиш. Не се тревожи, никой не ни е подгонил. Те изобщо няма да разберат, че си излязъл. Виждаш ли онова там?
Метача взе оставената до стола отворена кутия с механизми. Имаше ремъци като раница и Ваймс успя да различи цилиндър във вътрешността на кутията.
— Нарича се Забавител — обясни монахът — и е съвсем умалена версия на тези тук, дето малко приличат на цедилката за пране на баба ти. Няма да се впускам в технически подробности, но когато се върти, движи времето около теб. Разбра ли какво ти казах току-що?
— Не!
— Добре де, това е магическа кутия. Доволен ли си?
— Продължавай — мрачно го подкани Ваймс.
— Носеше такава, когато те доведох тук от участъка на стражата. И понеже я носеше, ти беше… да речем, извън времето. И след като си поприказваме, ще те отведа обратно в участъка, старият капитан нищичко няма да заподозре. Докато ние сме в храма, в света навън изобщо не минава време. а действат забавителите.[???] Както вече ти казах, те преместват времето. В действителност те местят нас назад във времето, докато то ни мести напред. Имаме още от тях наоколо. Съхраняват свежестта на храната. Какво още мога да ти кажа… о, да. По-добре ще помниш последователността, ак просто си представяш, че нещата се случват едно след друго. От мен да го знаеш.
— Това е като сън — промълви Ваймс.
Белезниците щракнаха и се отвориха.
— Да, така изглежда — спокойно потвърди Метача.
— А може ли магическата ти кутия да ме отведе у дома? Да ме премести във времето чак дотам, където трябва да бъда?
— Тази ли? Ха… Не. Тя е само за дребни занимания…
— Виж какво, господин Метачо, през последния ден се бих с един страшен мръсник на покрив, два пъти ме смляха от бой, веднъж ме шиха и… ха! Лепнаха ми и обвинение. Все ми се струва, че е редно да ти благодаря за нещо, но проклет да съм, ако знам за какво. Искам искрени отговори, господине. Аз съм командирът на стражата в този град!
— Да не искаш да кажеш „ще бъда“? — вметна Метача.
— Не! Нали уж помагало, ако си представям, че нещата се случвали едно след друго! Е, вчера, в моето вчера, аз бях командирът на стражата и съм абсолютно сигурен, че още съм командирът на стражата. Хич не ми пука какво си мислят другите. Те не разполагат с всички факти!
— Тази мисъл не я забравяй — посъветва го Метача и стана. — Добре, командире. Искаш факти. Да се поразходим ли в градината?
— Можеш ли да ме отведеш у дома?
— Засега не. Според моето професионално мнение има причина ти да си тук.