— Метачо, клозет, който изхвърля съдържанието си десет милиона години в миналото, не е добра идея. Съжалявам, че се оставих да ме убедиш.
— Ку, така спестяваме четири пенса седмично, вместо да ги даваме на момчетата на Хари Краля, а тези пари не са за изхвърляне. Не е ли речено в писанията „Спестеното пени е спечелено пени“? Пък и всичко бездруго пада във вулкан. Безупречна хигиена.
Последва нов взрив. Ку се завъртя, вдигна мегафона и изрева:
— Не удряй дайрето повече от два пъти! Туп-туп, хвърляне, залягане! Моля ви, слушайте, като ви се говори! — Пак се обърна към Метача: — Лу Цзе, най-много още четири дни. Съжалявам, но след това не бих могъл да го скрия в бумащината. И ще бъда изумен, ако твоят човек издържи. Рано или късно умът му ще бъде засегнат, колкото и да е корав според теб. Той не е в подходящото за него време.
— Ние обаче научаваме много неща — настоя Лу Цзе. — Поради абсолютно логична поредица от причини Ваймс се върна назад във времето, като дори външно наподобява Кийл! И превръзка на окото, и белег! Дали това е повествователна каузалност, или исторически императив, или просто чудатос? ли стигаме до старата теория за самовъзстановяващата се история? Дали изобщо не съществува случайност, както твърди Игуменът? Дали всяка случайност е само проява на подредба от по-високо равнище? Жадувам да открия!
— Четири дни — упорстваше Ку. — Ако се проточи повече, дребните ни занимания ще проличат и Игуменът ще ни бъде много, ама много сърдит.
— Както кажеш, Ку — покорно промълви Метача.
„Няма спор, ще се разсърди, ако бъде принуден да научи — мислеше си на връщане към вратата във въздуха. — Изрази се съвсем недвусмислено.“ Игуменът на Монасите на историята (Мъжете в жълто, Липсващият манастир… имаха какви ли не имена) не би могъл да позволи такова нещо, затова се птаа да забрани на Лу Цзе тези действия. И добави: „Но когато го направиш, очаквам историческия императив да надделее.“
Метача се върна в градината и завари Ваймс все така вторачен в празната консерва от печен боб, олицетворяваща Вселенското единство.
— Е, командире?
— Вие наистина ли сте нещо като… полицаи на времето?
— Ами в известен смисъл.
— Значи… се грижите да се случват добрите неща?
— Не добрите неща. Правилните неща — поправи го Метача. — Но, откровено казано, напоследък сме затънали до ушите в усилия изобщо нещо да се случи. Преди си представяхме времето като река — гребеш нагоре и надолу и можеш да се върнеш на същото място. После открихме, че то е като море, мж да се местиш и настрани. След това се оказа, че е като кълбо от вода — движиш се и нагоре-надолу. Сега го виждаме като… множество пространства, събрани на едно място. Има и времеви скокове, времеви приплъзвания, хората също го объркват с пилеене и натрупване. Има ги и квантите, разбира се. — Монахът въздъхна. — Винаги ги има и гадните кванти. Общо взето, смятаме, че сме се справили добре, ако вчера се случи преди утре, честно казано. Ти, господин Ваймс, се заплете в едно… събитие. Ние не можем да го оправим, поне не и както трябва да бъде. А ти можеш. Ваймс се облена.
— Нямам избор, нали? Както повтаряше старият ми сержант… вършиш работата, която е пред очите ти. — Подвоуми се. — И това ще съм аз, нали? Аз научих себе си на всичко, което знам…
— Не. Обясних ти.
— А аз не те разбрах. Но може би няма нужда.
Метача седна на пейката.
— Добре. Сега, господин Ваймс, пак ще влезем вътре и аз ще ти разкажа някои неща за сержанта, ще се договорим какво е нужно да знаеш от цялата история и ще уредим малка затворена примка, за да кажеш на себе си каквото е нужно. Но без да си даваш никакви адреси!
— И какво ще стане с мен? — попита Ваймс. — С мен, който сега седи тук? Онзи… ъ-ъ… другото ми „аз“ си излиза, а това „аз“, нали се сещаш… Е, какво ще стане?
Метача го изгледа замислено.
— Да знаеш, трудно се говори за кванти на език, с който отначало маймуните са си съобщавали къде има зрели плодове. Питаш за после? Ами ще те има. И ще бъдеш толкова ти, колкото си и сега, така че кой би могъл да каже, че няма да си ти? Тази среща ще бъде… един вид затворен кръг във времето. В определен смисъл тя никога няма да свърши. Ще бъде нещо като…
— …като сън — вяло довърши Ваймс.
Метача грейна.
— Много добре! Да! Не е вярно, но е направо чудесна лъжа!
— Знаеш ли, можеше просто да ми разкажеш всичко — заяви Ваймс.
— Не. Не бих могъл да ти разкажа всичко, а ти, господин Ваймс, не си в настроение за подобни игрички. Така човек, на когото имаш доверие — тоест пак ти — ще ти каже онази част от истината, която е нужно да знаеш. После ще се заемем с малко „цепене и лепене“, както се изразяват по-младите послушници, и господин Ваймс ще се върне на Шосето на петмезената мина леко помъдрял.