— Как ще го… как ще ме върнеш в участъка на стражата? Изобщо да не ти хрумва да ми даваш някаква отвара.
— Няма. Ще ти вържем очите, ще те завъртим на място, ще те преведем по дългия път и ще те върнем. Обещавам.
— Други съвети? — мрачно промърмори Ваймс.
— Просто бъди какъвто си — рече му Метача. — Изтърпи докрай. Ще дойде време, когато ще се огледаш назад и ще видиш, че във всичко е имало смисъл.
— Сериозно?
— Не бих те излъгал. Ще бъде съвършен миг. Повярвай ми.
— Но… — поколеба се Ваймс.
— Да?
— Сигурно знаеш, че ще има още едно проблемче ако ще ставам сержант Кийл. Спомних си кой ден е сега. И знам какво ще се случи.
— Да, и аз знам. Да го обсъдим, а?
Капитан Тилдън примигна.
— Какво стана там?
— Къде? попита Ваймс, който се мъчеше да потисне гаденето.
Връщащото се време остави у него страшното усещане всъщност е двама души и никой от тях не се чувства добре, ама никак.
— Ти се замъгли, човече.
— Може би малко съм се преуморил от всичко това — отвърна той и се стегна. — Слушайте, капитане, аз сьм Джон Кийл. И мога да го докажа. Става ли? Задайте ми някакви въпроси. Нали моите документи са при вас? Откраднаха ми ги!
Тилдън се поколеба за миг. Умът му беше достатъчно тромав, за да набира инерция, и мислите му трудничко сменяха посоката си.
— Ами тогава кой е командир на стражата в Псевдополис?
— Шерифът Макълуит — отговори Ваймс. — — — Аха! Сбърка! Спъна се още на първото препятствие, ясно? Истината е, глупако, че е шерифът Пърли…
— Хнъ, извинете, сър… — нервно се намеси Зурльо.
— Да? Какво?
— Хнъ, все пак е Макълуит, сър. Пърли е умрял миналата седмица. Чух, хнъ, в кръчмата.
— Падна пиян в реката — услужливо поясни Ваймс.
— И аз така чух, хнъ, сър — добави Зурльо.
Тилдън като че се вбеси.
— И ти може да си научил, ясно? Това нищо не доказва!
— Ами попитайте ме друго. Попитайте ме какво е казал Макълуит за мен — настоя Ваймс, като си мислеше: „А аз ще се надявам да давам правилните отговори.“
— Е?
— Казал е, че съм най-добрият му служител и ме пуска да си тръгна със съжаление — заяви Ваймс. — И че съм свестен. Казал е, че би искал да може да ми плати двайсет и петте долара на месец, които ще получавам тук…
— Никога не съм ти предлагал…
— Вярно, предложихте ми двайсет долара, но след като видях бъркотията тук, не съм съгласен! — заяви Ваймс. Тилдън не се бе научил дори как да се налага в разговора. — Ако плащате и на Нок двайсет долара на месец, значи ви дължи деветнайсет долара ресто! Той дори не би успял едновремено да говори и да дъвчи. А я погледнете това, ако не сте против?
Ваймс стовари белезниците си на бюрото. Погледите на Зурльо и Тилдън се приковаха в тях, сякаш привлечени от магнит.
„Олеле…“ — въздъхна мислено Ваймс, изправи се и измъкна арбалета от ръцете на Зурльо. С едно-единствено движение. Ако излъчваш власт, печелиш секунда-две. Властта е всичко.
Пусна стрелата в пода и върна арбалета.
— И едно хлапе би отключило тези белезници и макар че този ваш Зурльо поддържа съвсем чист ареста, изобщо не го бива за стражник — установи той. — Това място има нужда от голямо претръскване. — Наведе се напред, опрял кокалчетата на юмруците си върху бюрото на капитана, лицето му доближи на една педя треперещите мустаци и млечните очи. — Двайсет и пет долара, иначе ставам и си излизам през тази врата.
Вероятно досега нито един арестант не бе изричал това на никой от съществуващите светове.
— Двайсет и пет долара… — промърмори хипнотизираният Тилдън.
— И чинът ми ще бъде сержант-пристав — продължи Ваймс. — Не сержант. Няма да търпя заповеди от такива като Нок.
— Сержант-пристав — отнесено повтори Тилдън, но той долови и одобрение.
Званието звучеше добре, повоенному, а и още го имаше в правилника. Всъщност беше прастар термин, останал от времената преди ченгетата, когато съдилището наемало на служба едър мъжага с тояга, който да побутва с нея злосторниците към съдията. Ваймс отдавна си мислеше с възхищение колко простичко е било уредено всичко тогава.
— Ами… ъ-ъ, шерифът Макълуит… ъ-ъ, несъмнено ти е дал най-ласкава характеристика — призна капитанът, прехвърляйки книжата. — Направо блестяща. Тук потръгна малко по-зле, откакто за губихме сержант У и…
— И ви моля да получа авансово заплатата си за първия месец. Имам нужда от дрехи, свястна храна и подслон.
Тилдън се прокашля:
— Мнозина от ергените са настанени в казармата на битпазара…