— Не и аз — възрази Ваймс. — Ще се настаня при доктор Лоун на Блещукащата улица.
„Нали Рози подметна, че имал свободна стая…“
— Доктора по, хнъ, срамните болести ли? — обади се Зурльо.
— Ъхъ, аз съм придирчив към компанията — натърти Ваймс. — Пък и е съвсем наблизо.
Дръпна ръцете си от бюрото, стана, отстъпи и отсечено отдаде чест с почти пародийната безупречност, която Тилдън открай време обожаваше.
— Ще се явя на служба в три часа ут… днес следобед, сър — заяви. — Благодаря ви, сър.
Тилдън си седеше вцепенен.
— Двайсет и пет долара, сър, ако не се лъжа — напомни Ваймс, докато отдаваше чест.
Гледаше как капитанът се изправи и отиде при стария зелен сейф в ъгъла. Той внимаваше въртенето на копчето да остане невидимо за Ваймс, който обаче почти не се съмняваше, че това не е и нужно. Когато го направиха капитан, сейфът още си беше на мястото и дотогава всеки знаеше комбицията — 4-4-7-8, но май никой не беше наясно как да я промени. Вътре си струваше да бъдат слагани само чаят и захарта, както и всичко, което Ноби задължително трябваше да прочете.
Тилдън се върна с малка кожена кесия и бавно отброи парите, беше толкова слисан, че дори не го накара да подпише някакъв документ.
Ваймс взе монетите, отдаде чест и протегна другата си ръка:
— Значката, сър.
— А? О, да, разбира се…
Съвсем загубил самообладание, капитанът порови в горното чекмедже и извади потъмняла медна значка във формата на щит. Ако беше наблюдателен, за какъвто се смяташе, щеше да забележи как се взира в нея.
Новият сержант-пристав грижливо пое значката си и за пореден път отдаде чест.
— Клетвата, сър — напомни той.
— О, ъ, това ли? Ъ-ъ, май съм я записал някъде…
Ваймс пое дълбоко дъх. Макар да не беше особено благоразумно, вече не можеше да се удържи.
— Аз, запетая, скоба, името на наемания на служба, скоба, тържествено се заклевам в името на, скоба, предпочитаното от наемания на служба божество, скоба, да спазвам и да налагам спазва нето на законите и правилниците на град Анкх-Морпорк, запетая, да оправдавам доверието на гражданството и да браня поданиците на Негово, наклонена черта, Нейно, скоба, ненужното да се заае, величество, скоба, името на властващия в момента монарх, скоба, без страх, запетая, пристрастие или опасения за живота си, запетая, да преследвам злосторниците и да пазя от тях невинните, запетая, като съм готов да отдам живота си за това дело, точка. Нека горепосоченото божето ми е свидетел, точка. Боговете да пазят краля, наклонена черта, кралицата, скоба, ненужното да се зачертае, скоба, точка.
— Ей богу, чудесно се справи — изтърси Тилдън. — Наистина си дошъл добре подготвен, сержант.
— А сега кралския шилинг, сър — настоя Ваймс, понесен от крилете на дързостта.
— Какво?
— Сър, трябва да взема кралския шилинг.
— Ъ-ъ… имаме ли…
— Той е, хнъ, в долното чекмедже, сър — помогна Зурльо. — Онзи на връвчицата.
— О, да — засия Тилдън. — Отдавна не сме го използвали, ясно?
— Тъй ли? — промълви Ваймс.
Капитанът порови и извади монетата. Беше истински стар шилинг, вероятно в момента струваше към половин долар само заради среброто и затова, като се знае що за типове са ченгетата, винаги пускаха монетата в дланта на новобранеца и я издърпваха, преди да я е свил.
Ваймс вече бе полагал клетвата веднъж. Питаше се дали, ако го е направил два пъти, клетвите не се отменят взаимно. Но това трябваше да бъде сторено и беше задължително поне да пипне шилинга. Усети тежестта му на дланта си и изпита срамно дребничко удоволствие, че успя да свие пръс, преди капитанът да е имал време да го издърпа. Щом постигна своето, пусна монетата.
С последно отдаване на чест се обърна и удари Зурльо по рамото.
— С разрешение на капитана искам да си поприказваме навън, моля те.
Ваймс излезе с решителна крачка.
Зурльо се огледа към Тилдън, който още седеше като хипнотизирай, а шилингът се клатушкаше под юмрука му. Капитанът промърмори:
— Бива си го този мъж. Много способен… има твърдост у него…
— Хнъ, сър, ще изляза да чуя какво иска — рече му Зурльо и се измъкна.
Стигна до края на коридора, когато една ръка се стрелна от сенките и го придърпа.
— Полезно е да те познава човек — изсъска Ваймс. — Личи си.
— Тъй вярно, сър — потвърди Зурльо, почти изправен на пръсти.
— Ослушваш се какво става, а?
— Тъй вярно, сър!
— Навсякъде има по някой, дето знае какво става и може да се сдобие едва ли не с всичко. И си мисля, Зурльо, че ти си човекът.
— Хнъ, тъй вярно, сър!
— Щом е тъй, слушай. Ботуши осми номер, шлем номер седем и четвърт, хубаво кожено наметало. Ботушите да са добра изработка, но носени. Схвана ли?