Слушаше намръщен как Керът описваше, че хората им били върнати от отпуск или поемали двойни дежурства, изкопчвали сведения от доносниците, насърчавали провокаторите, ровели тук-там, душели и се ослушвали. Знаеше колко малка ще е ползата от всичко това. Служителите на стражата в о не наброяваха и стотина, и то ако се брои госпожата, обслужваща бюфета. В града пък имаше милион жители и милиард скривалища. Анкх-Морпорк направо се състоеше от леговища. А и Карсър беше същински кошмар.
Ваймс бе свикнал с останалите видове смахнати, които се държат съвсем нормално до мига, когато сграбчват някого и му размазват главата с ръжена, защото си е издухал носа твърде шумно. Но Карсър беше различен. Двете половинки от раздвоеното му съзнание не се караха, а се състезавах. Имаше по един демон на всяко рамо, които взаимно се насъскваха.
И въпреки това… той се усмихваше през цялото време като весело чуруликаща птичка, държеше се подобно на мошеник, изкарващ си прехраната с продажба на златни часовници, които след седмица позеленяват. И, изглежда, беше убеден, че никога не върши нищо лошо. Стоеше насред касапницат с окървавени ръце и откраднати скъпоценности в джобовете и питаше с тон на оскърбена невинност: „Аз ли?! Че какво пък съм направил аз?“
Изглеждаше съвсем искрен, ако човек не се взреше в тези палави засмени очи и не види как демоните отвръщат на погледа му.
…обаче не бива да се взираш прекалено в очите на Карсър, защото така следиш ръцете му, в едната от които вече се е появил нож.
За типичното ченге не беше лесно да се справи с такива хора. Ченгето очаква хората, изправени пред многократно превъзхождащи ги сили, да се предадат, да се пазарят или поне да не се движат. И не допуска хората да убиват заради часовник, който струва пет долара. (Да беше от стодоларите, щеше да е друга работа. В края на краищата живееха в Анкх-Морпорк.)
— Женен ли беше Силен в ръката?
— Не, сър. Живееше на „Нова обущарска“ с родителите си.
„Родители — рече си Ваймс. — Така е още по-зле.“
— Някой отиде ли да им съобщи? — попита той.
— Само не ми казвай, че се е отбил Ноби. Не искам да се повтарят дивотиите от рода на „хващам се на бас, че вие сте вдовицата Джонсън“.
— Аз отидох, сър. Веднага щом научихме новината.
— Благодаря ти. Зле ли го приеха?
— Приеха го… сериозно, сър.
Ваймс изпъшка. Представи си израженията им.
— Аз ще им напиша официалното писмо — заяви той и дръпна чекмеджето. — Ще пратиш някого да го занесе, нали? И да предаде, че ще намина по-късно при тях. Може би сега не е моментът да… — задръж, те са джуджета, не се притесняват да говорят за пари. — Забрави какво казах… да предаде, че ще дим всички подробности около пенсията и така нататък. Освен това е умрял при изпьлнение на служебния си дълг. Е, почти. Значи ще има надбавки. — Порови в шкафчетата на бюрото. — Къде е личното му дело?
— Ето го, сър — веднага му връчи папката Керът. Сър, трябва да отидем в двореца в десет часа. Ще се проведе заседание на Комитета по въпросите на стражата. Убеден съм обаче, че те ще проявят разбиране — добави, щом видя лицето на Ваймс. — Ще отида да разчистя шкафчето на Силен и ръката, сър. Предполагам, че момчетата ще пуснат шапката да съберат пари за цветята и останалото…
След излизането на капитана, Ваймс започна да умува над листа със служебно заглавие. Лично дело… трябваше да сверява думите си с проклето лично дело. Но напоследък имаше толкова ченгета…
„Пускаме шапката да платим за цветята. И за ковчега. Грижим се за своите докрай. Каза го сержант Дикинс толкова отдавна…“
Не си служеше добре с думите, особено пък с написаните, но с няколко надничания в делото съчини най-доброто, на което беше способен.
И думите бяха хубави, освен това горе-долу верни. В действителност обаче Силен в ръката беше обикновено почтено джудже, което получаваше заплата, за да бъде ченге. Записа се при тях, защото напоследък работата в стражата беше доста примамлив избор на занятие. Заплатата не беше за изхвърляне, пенсията си струваше бъхтането, имаше и чудесно медицинско обслужване, ако ти стигне смелостта да се оставиш в ръцете на Игор в подземието, а след около година едно обучено в Анкх-Морпорк ченге можеше да замине и да си намери работа в която и да е стража из градовете по равнините, и то с незабавно повишение. Случваше се непрекъснато. Наричаха ги „самчовци“ дори там, където не бяха чували за Сам Ваймс. „Самчовци“ означаваше стражници, които умеят да мислят, без да си мърдат устните беззвучно, не взимат подкупи (или поне не прекаляват, ограничавайки с бира и фъстъци, а дори Ваймс признаваше, че това е смазката, за да се въртят добре колелата) и, общо взето, можеш да им имаш доверие. Ако не влагаш твърде много в думата „доверие“.