— Сигурно, щом полковникът е отишъл толкова далеч, за да я получи — каза Сабрина.
— Но дали можем да й се доверим? — попита Уитлок.
— Информирана е за случая, но това не означава, че трябва да я посветите във всичко… Задачата й е да ви запознае с Шрадер, това е всичко.
— Тоест тя си е преди всичко и най-вече човек на ЦРУ и трябва да се отнасяме с нея крайно предпазливо — каза Греъм.
Начинът му на изразяване накара Ръст да се усмихне.
— Предпазливо, Майк, не враждебно. Тя е на наша страна.
— Кога заминаваме? — попита Уитлок.
— Довечера в шест — отговори Ръст и извади от дипломатическото си куфарче три запечатани плика. — Полет на КЛМ № 730 до Дакар и Рио. Ще пристигнете утре рано сутринта. И не забравяйте, че Бразилия е с четири часа назад от европейското време. Ще отседнете в хотел „Меридиен“, резервациите ви са потвърдени. Изобщо не знам как е успял полковникът — сега там има карнавал.
— Защо такъв луксозен хотел? — попита Греъм.
— Защото ще минаваш за богат бизнесмен от Ню Йорк и е задължително да живееш в един от най-скъпите хотели в града — каза Ръст и си пое дълбоко дъх, преди неохотно да продължи нататък. — Сабрина ще се представя за твоя жена. Там сте на сватбено пътешествие. Съжалявам, Майк, но няма друг начин. Отвратително е спрямо теб, след като Кари…
— За какво, по дяволите, се извиняваш, Жак? — прекъсна го остро Греъм, когато чу името на жена си. После погледна Сабрина. — Това е служба, нищо повече.
Тя кимна.
— Шивон е стара приятелка, която не си виждала от много отдавна — обърна се Ръст към нея. — Това е достатъчно, за да бъдете поканени в „Ривиера Клъб“, собственик на който е Шрадер. Достъпът е само с покани. Шивон е споменала пред Сергей и за някакъв прием, който Шрадер дава всяка година в чест на карнавала, но ще ви обясни всичко по-подробно, когато пристигнете в Рио.
— Къде е моето място във всичко това? — попита Уитлок.
— Пазиш тила, mon ami — отвърна Ръст, но усмивката замръзна на устните му, когато видя обидата в очите на Уитлок.
— Винаги едно и също, нали? Добричкият стар Си. У., той ще пази тила. Той няма нищо против. Само че имам нещо против, Жак. Имам нещо против, когато никой дори не се сеща да ме пита за мнението ми.
Той стана и излезе от стаята. Ръст втренчено гледаше към вратата.
— Какво беше това? Винаги е пазил тила. Там е най-добър.
— Може би точно това е проблемът — каза Греъм. — Остават му още четири години, преди да се пенсионира като чиновник в командния център. Не ти ли е минавало през ума, че може би иска да докаже нещо на себе си в акция, преди да е станало твърде късно?
— Но Си. У. никога не е бил амбициозен!
— Не така, както ти го разбираш, Жак, но всеки е амбициозен по своему.
Замислен над думите му, Ръст остави трите кафяви плика върху масичката за кафе, порови в куфарчето си и извади малка кутийка, която протегна към Сабрина.
Тя я отвори и видя осемнадесеткаратов златен венчален пръстен, поставен върху мека подложка.
— Прекрасен е — тихо промълви тя.
— Да, като реквизит — отвърна Ръст. Можеше да разбере неговата неприязън. И той като Греъм бе изгубил единствената жена в живота си, която бе обичал истински. Бе се запознал с Терез Марден във Франция още докато работеше в отдела за контрашпионаж. Тя бе свидетелка по дело за наркотици и му бе възложено да я пази по време на процеса. Започнаха да се срещат почти веднага и след шест месеца тя вече живееше в квартирата му. Когато го назначиха в ЮНАКО, Терез напусна работата си в универсалния магазин на „Галери Лафайет“ в Париж и се премести с него в Ню Йорк. И двамата не искаха да се женят и живяха щастливо през следващите осем години. След онзи фатален изстрел обаче тя се отчужди от него, неспособна да се примири с мисълта, че той ще остане инвалид за цял живот. Върна се във Франция още преди да го изпишат от болницата. Последното, което бе чул за нея, бе, че живеела с някакъв скиор в Люцерн.
Сабрина внезапно усети, че Ръст я наблюдава. Усмихна й се тъжно:
— Мислеше си за Терез, n’est-ce pas?
— Заради пръстена.
— И аз — Ръст плесна с ръце. — Стига толкова. Вие трябва да се приготвите за самолета, а аз трябва да се върна в Цюрих възможно най-бързо. Сигурно Втори ударен отряд вече е в Алжир…
— Значи все пак са тръгнали? — развълнувано го прекъсна тя.
— Мислех, че Сергей ви е казал.
— Когато Си. У. звъня в Ню Йорк, на работа беше още нощният дежурен. Не сме се чували със Сергей от вчера.
— Е, излетяха тази нощ. Планът е да се прехвърлят довечера в Либия и да измъкнат другите или утре, или вдругиден — той подкара количката си. — Желая ви успех и късмет, въпреки че не знам досега да ви е трябвал.