— Какво знаете за Шрадер и Драго?
— И тримата сме прочели едно изчерпателно досие на Шрадер до момента, когато е напуснал Германия — отговори Сабрина. — А това, което знаем за Драго, може да се побере на гърба на пощенска марка.
— И все пак?
— Че е бил обикновен шифровчик в чешкото разузнаване, преди да избяга на Запад — обясни Сабрина.
— А и това го знаем от вашите хора в Лангли — добави Уитлок.
— И на мен ми пробутаха същата история — каза Шивон с гримаса.
— Какво? — изненада се Сабрина. — Не им ли вярваш?
— Не, но това е лично мнение — побърза да се усмихне Шивон. — Не ме разбирайте погрешно, не ги упреквам. Сигурно си имат причини.
— Значи според теб в Драго има повече, отколкото се вижда с просто око?
— Да, така смятам.
Сервитьорката се върна с табла, на която имаше кана мате# и четири чаши. Сабрина сипа на всеки и Шивон отпи, преди да продължи.
— Шрадер е пристигнал в Рио преди десет години с петдесет и пет милиона долара, спечелени от продажбата на „Хехт“. Като проницателен бизнесмен направил задълбочено проучване на пазара на недвижими имоти в и около Рио, след което вложил всичките си пари в Леблон, богаташкия квартал. В такава операция човек просто няма как да загуби. Финансирал е строежа на жилищни блокове, хотели, ресторанти, увеселителни паркове — каквото и да ви хрумне, все ще има нещо общо с него. Собственик е на по-голямата част от Леблон и се смята за един от петимата най-богати бизнесмени в Бразилия.
— С какви средства разполага? — попита Уитлок. Шивон безпомощно разпери ръце.
— Невъзможно е да се каже, но сигурно се изчисляват с билиони.
Уитлок леко подсвирна.
— Не е зле за сина на един франкфуртски обущар.
— Обществена тайна е, че главната му цел са парите, но има и друго. Той е филантроп. Организира няколко благотворителни кампании за подпомагане на така наречените фавеладос…
— Какви са тези фавеладос? — прекъсна я Греъм.
— Жителите на фавелас, бедняшките квартали. Няма начин да не сте ги забелязали, ако сте гледали надолу от самолета, когато сте кацали в Рио. Пръснати са по склоновете на всички хълмове край града, които не се споменават в пътеводителите. В тях има над два милиона души, предимно пришълци от Северна Бразилия, дошли тук с убеждението, че пътищата са постлани със злато. Особено трагично е положението на децата. Ходят недохранени и дрипави, а много от тях стават престъпници, за да оцелеят. Когато видял нищетата, сред която живеят тези деца, Шрадер направо се ужасил и обещал да им помогне. Оттогава всяка година дава стотици хиляди долари, за да облекчи положението им. Другите милионери обикновено остават глухи към молбите му за подкрепа — според тях копторите само загрозяват иначе великолепния град. Така че той урежда пищни балове в своите клубове, взима безбожно скъпо за всичко, а после дава парите за благотворителни цели. Казва, че това е единственият начин да накара хората като него да помогнат на фавеладос.
— Този негов ореол неопетнен ли си остава?
— Както винаги право в целта, Майк, нали? Разбира се, че не. Парите, които харчи за подкупи на градската администрация, далеч надхвърлят средствата, които отделя за благотворителност. До този извод бе стигнал един от най-добрите журналисти в града след четиримесечно разследване. Удави се при загадъчни обстоятелства в залива Гуанарабара само седмица преди деня, когато разкритията му трябваше да излязат в печата. Полицейското разследване бе чиста подигравка, потулиха всичко до най-малката подробност. А в деня преди публикуването на материала главният редактор на вестника изведнъж го отхвърли. Нарече го „прекалено спекулативен“.
— И изобщо не го публикуваха, така ли? — попита Уитлок.
— Не, но успях да се сдобия с едно копие. Струваше ми цяло състояние, но не съжалявам нито за цент. Посочени са поименно висши служители на местното самоуправление, всичките в малкото джобче на Шрадер.
— Къде е мястото на Драго в цялата работа? — попита Сабрина и отново напълни чашата си.
— Официално е шеф на личната охрана. Личният телохранител на Шрадер.
— В Амстердам се е представял за негов частен секретар — каза Сабрина.
— Винаги прави така, когато урежда някакви сделки за Шрадер. Той безрезервно му вярва и колкото и да не го харесвам, трябва да призная, че не знам някога да е измамил доверието му. Той е пълна противоположност на Шрадер — работи до умопобъркване и винаги остава в сянка. Шрадер, от друга страна, е изключително общителен и се чувства най-щастлив, когато е в центъра на вниманието, заобиколен от богатите си и влиятелни приятели. Когато нае Драго преди четири години, Шрадер му постави като най-важна задача намаляването на престъпността в бедняшките квартали. След шест месеца сто и петдесет от най-закоравелите бандити фавеладос тръгнаха по улиците като самозвани блюстители на реда със заплата, която гарантираше безпрекословното им подчинение. Започнаха да раздават улично правосъдие, и то в най-примитивния му вид. Носеха револвери, ножове, мачете, вериги, оловни тръби и бейзболни бухалки, а един даже се беше въоръжил с резачка. Превърнаха се в ескадрони на смъртта, които стоят над закона. Полицията изобщо не се намеси — надяваха се, че тези жандарми най-сетне ще обуздаят нещо, което по-рано изглеждаше непоправимо. Общественото мнение се раздели на две — едните обявиха Шрадер за спасител, а другите го нарекоха гангстер, който налага в бедняшките квартали собствените си закони.