— Obrigado. Вие ли сте Силва?
Лицето на мъжа цъфна в широка усмивка.
— Госпожица Сен-Жак ме предупреди, че ще дойдете. Заповядайте, влезте.
Чистият му и правилен английски изненада Уитлок. Изглеждаше съвсем не на място сред ужасната нищета наоколо.
— Приятно ми е, Жуан Силва — каза мъжът и протегна ръка. Уитлок здраво я стисна.
Силва нежно сложи ръка на рамото на момиченцето.
— Това е дъщеря ми Луиза. Глуха е, затова не ви е разбрала на вратата.
Уитлок клекна до нея и извади няколко монети от портфейла си. Лицето й светна, белите зъбки ярко изпъкнаха на фона на тъмната й кожа. Погледна баща си за съвет. Той кимна и момиченцето внимателно взе монетите една по една от дланта на Уитлок. Притисна свития си юмрук до гърдите си и избяга от стаята.
— Много мило от ваша страна — каза Силва и с жест го покани да седне на един от двата фотьойла в стаята. Бяха стари и изкорубени, но чисти. — Какво е това произношение? — попита той, като седна срещу Уитлок. — Итън? Хароу?
— Нищо чак толкова забележително. Редли.
— За пръв път го чувам. Виждате ли, бях личен камериер на господин Шрадер цели седем години и за това време успях да се запозная с много негови приятели от цял свят.
— И какво се случи след това? — попита Уитлок, като се огледа наоколо.
— Сигурно сте чували за Андре Драго?
— Да, и то много пъти — отвърна той.
— С Драго не си допаднахме още от деня, когато за пръв път пристигна в „Данае“ — така се казва имението на господин Шрадер. Не можеше да ми прости, че съм по-близък с господин Шрадер от самия него. И ме натопи. Сложи в стаята ми лични вещи на господин Шрадер. Той не повдигна обвинение срещу мен, но въпреки това ме уволни. Оттогава попаднах в черния списък на Драго, така че дори да си намерех някъде работа, той се обаждаше на началника ми, за да го предупреди за миналото ми. Така и не успях да се задържа на работа и в края на краищата жена ми ме напусна. Луиза е единственото, което ми остана.
— И всичко това само защото Драго е ревнувал Шрадер от вас?
— Да. Виждаше в мен заплаха и ме унищожи, като ме докара до този хал — той тъжно поклати глава. — Хората тук го смятат за спасител, но това е, защото виждат само онова, което той иска да виждат.
Уитлок се загледа в овехтелия килим.
— Госпожица Сен-Жак каза ли ви за какво съм дошъл?
— Да, написал съм всичко тук — каза Силва и му подаде десетина листа. — Планът на къщата такава, каквато я помня. Разбира се, господин Шрадер може да е променил нещо, откакто вече не работя там.
— Ами галериите?
— Описах „Светилището“ възможно най-подробно…
— „Светилището“ ли? — прекъсна го Уитлок.
— Така се казва една галерия, където господин Шрадер можеше да седи часове наред, особено ако имаше някакви неприятности. Твърдеше, че галерията му действа успокояващо. Един негов приятел я нарече „Светилището“ и името така си и остана. Някъде зад „Светилището“ има още една галерия, но доколкото знам, господин Шрадер не пуска никого вътре.
— Знаете ли какво държи там?
— Оригинални картини. Така поне ми каза веднъж.
— Да разбирам ли, че само той знае как се стига дотам?
— Да. Знам само, че има нещо като дистанционно управление, което държи в сейфа в спалнята си. Посочил съм точното местоположение на сейфа на една от рисунките.
Уитлок ги прегледа набързо, после извади един плик от джоба си и го подаде на Силва.
— Петдесет хиляди крузейрос. Сумата, за която сте се споразумели с госпожица Сен-Жак.
Силва взе парите почти неохотно.
— Мразя себе си, че продавам господин Шрадер по този начин. Винаги е бил много добър с мен. Правя го единствено заради Луиза, тя заслужава по-добър живот.
— Къде ще отидете?
— В Уругвай. Братовчед ми работи в една ферма край Такуарембо̀ и все ми повтаря, че лесно може да уреди да ме вземат на работа. Трябваше само да намеря пари, за да стигнем дотам. Зная, че не е кой знае колко, но поне Луиза ще може да расте далеч от мизерията на „Росиня“. Какво бъдеще я чака тук?
Уитлок му пожела успех и се върна при таксито, което го чакаше.
Очуканият червен буик не привличаше погледите, докато си пробиваше път през „Росиня“. Точно такава бе и целта на Драго. Стремежът му да остане анонимен бе толкова голям, че си бе облякъл избелял зелен комбинезон и носеше сламена шапка. Бе си сложил и тъмни очила. Лавал, който седеше отпред до Лариуш, частния шофьор на Драго, също носеше зелени работни дрехи и бейзболно кепе с петна от пот. И тримата бяха въоръжени.
Лариуш спря колата, изскочи навън и отвори задната врата на Драго. Лавал сложи заглушител на своя „Валтер“ П5 и го мушна в джоба си, после тръгна след Драго по тесния проход. Спряха пред последната ламаринена барака, Драго блъсна силно вратата от шперплат и влязоха вътре. На средата на стаята имаше одраскан кожен куфар и Драго тъкмо се канеше да го огледа по-отблизо, когато от спалнята се показа Силва. Замръзна на място, вперил поглед в двамата мъже, после се извърна към Луиза, която седеше на пода на спалнята, опряла гръб на вратата.