Слезе от колата и скри очите си зад слънчеви очила. Носеше яркожълта тенис-фанелка, раирани бермуди и сандали, на врата му имаше цветно шалче, за да не се виждат синините, а на главата си бе килнал бяла шапка с широка периферия. Дуейн Хичинс бе негова рожба от времето на Делта — вулгарен, нахален тексасец с много пари и малко приятели. Този образ, създаден по подобие на един военен, когото бе срещнал във Виетнам, се появяваше на сцената в случаите, когато му се налагаше да използва някакво прикритие, за да се измъкне от опасна ситуация — например от частна яхта, където се е вмъкнал без покана. Сега Дуейн пак трябваше да се забърка в такава неприятност — всички само се радваха да му видят гърба колкото се можеше по-скоро.
Портата беше заключена. Той измъкна от джоба си пиличка за нокти и бързо отвори катинара. Стигна мостика, без на палубата да се покаже жива душа. Огледа се, качи се горе и отиде до плъзгащата се врата, която водеше към салона. Беше отключена. Бутна я настрани и влезе вътре. Веднага се раздаде пронизителен звън — бе минал през невидимия лъч инфрачервена светлина, който включваше алармената инсталация. Още се оглеждаше къде да скрие радиокомпаса, когато се появи един мъж, въоръжен с автомат „Стар Z-84“. Греъм моментално се превърна в Дуейн Хичинс — неговите мисли, неговите реакции. Усмихна се нервно, но дори не помръдна, за да вдигне ръце — не искаше да привлече вниманието на пазача към радиокомпаса, стиснат между палеца и дланта му. Дойде още един от охраната, който също носеше автомат.
— Що не вземете да спрете тоя адски шум, а? — каза провлачено като истински тексасец Греъм.
Пазачите не отвърнаха нищо. В стаята влезе висок блондин и щракна с пръсти към единия от тях. Мъжът веднага се скри и спря алармата.
— Е, сега вече е по-добре — каза Греъм, когато звънецът млъкна. — Туй си беше цяла сирена, мой човек. Ти ли си капитанът тук?
— Ja, капитан Хорст Дитле — отвърна блондинът със силен немски акцент. — Вие кой сте?
— Дуейн Хичинс, на вашите услуги — каза Греъм и посочи автомата, насочен към корема му. — Абе това там нещо ме изнервя.
Дитле махна на пазача да свали оръжието.
— Какво правите тук?
Греъм седна на най-близкия диван. Изглеждаше озадачен.
— Как какво, дошъл съм с едно чудесно предложение за яхтата.
— Предложение ли?
— Ами да, в хотела чух, че я продавате. Ще ви дам повече и от най-доброто, което са ви предложили досега.
— Яхтата не се продава — възмути се Дитле.
— Стига бе, не се продава. Нещо ме будалкаш, нали?
— Яхтата е собственост на Мартин Шрадер и със сигурност не се продава.
— Обади му се на Марти, нека само каже цената. Аз ще пийна един бърбън на бара, докато те няма.
— Господин Шрадер няма никакво намерение да продава „Голконда“ — избухна Дитле и лицето му почервеня от яд. — Сега се махайте или ще повикам полиция да ви арестуват за незаконното ви влизане тук.
— Добре де, тръгвам си — отстъпи Греъм. Опря ръце на мекия, тапициран с кожа диван, пусна радиокомпаса между облегалката и възглавницата и се изправи на крака. — Кажи на Марти, че съм идвал, окей? Може да ме намери в хотел „Палас“, ако си промени мнението.
Дитле продължи да гледа след него, после се обърна към пазачите и ги нахока, че са оставили портата отключена. Те се опитаха да протестират, твърдейки, че са невинни, но капитанът ги прекъсна и им нареди здраво да залостят вратата след Греъм.
Щом се отдалечи от „Голконда“, Греъм хвърли шапката си на задната седалка, пусна радиото и тихичко си тананикаше в такт с музиката по обратния път към хотела.
Цял рейс току-що пристигнали туристи обсаждаха рецепцията и след като взе ключа си, той с мъка си проби път до асансьора през купищата багаж. Натисна бутона и се дръпна малко назад, здраво стиснал шапката зад гърба си.
— Харесва ли ти Рио, Дуейн?
Греъм се обърна и се усмихна на Колхински.
— Сергей? Кога пристигна?
— Преди няколко часа — отвърна Колхински. — Отседнал съм в „Сезар Парк“.
Влязоха в асансьора и Греъм натисна копчето за седмия етаж.
— В какво се е забъркало другото ти аз този път?