Остана неподвижен около минута, нежният бриз разхлаждаше потното му тяло. Отвори очи и огледа коляното си. Раната бе повърхностна, но кръвта се стичаше по панталона му и капеше върху платнените му обувки. За щастие те бяха черни и петната не личаха. Изправи се, отиде до плъзгащата се врата и тъкмо се канеше да пристъпи прага, когато се сети за инфрачервения лъч на „Голконда“. Можеше ли Шрадер да пази по този начин и апартамента си? Постави се на негово място — балконската врата гледаше надолу към пропастта от двадесет метра височина, ако не и повече. Как би могъл да влезе някой? Греъм се усмихна — освен него, разбира се. Тогава защо да се тревожи? Той мина през вратата. Вдигна една смачкана кърпа от пода, избърса кръвта от панталона си и върза кърпата около коляното си, за да не капе кръв по килима. Отиде в банята, заключи вратата и светна лампата. Помещението бе почти изцяло заето от мраморна вана под нивото на пода със златни перила и кранове. Намери бинт в едно от шкафчетата на стената, размота кървавата кърпа от коляното си, намаза драскотината с някакъв дезинфекциращ препарат и превърза крака си, като здраво стегна възела отзад. Пъхна кърпата под мръсното бельо в коша за пране в ъгъла, изгаси лампата и се върна в спалнята. Насочи се право към фалшивия Ван Гог на стената вдясно от плъзгащата се врата.
Картината бе точно там, където я бе нарисувал Силва на плана си — според него отзад се намираше личният сейф на Шрадер. Греъм опипа ъглите на рамката и откри, че от едната страна картината виси на панти. Отвори замаскираната вратичка — сейфът наистина бе там. После внезапно радостта му се превърна в ужас. Според описанието на Силва ключалката на сейфа се отваряше с комбинация, а в Делта Греъм се бе научил да се оправя с такива сейфове. Сейфът пред него обаче се отваряше с ключ! Той удари гневно с юмрук по стената и се отпусна на колене пред нея. Прокара пръсти през влажната си коса. Шрадер бе сменил ключалката, откакто Силва не работеше там. След малко се изправи на крака, затвори вратичката с картината и излезе на балкона. Опря ръце на парапета и се загледа към осветения прозорец, примамливо очертан на фона на мрачната и враждебна скала. Продължителното му отсъствие от приема щеше да привлече вниманието на Драго и той можеше дори да разбие вратата на тоалетната под предлог, че е бил загрижен за него, след като никой не отговарял на почукванията.
Колкото по-скоро се върнеше, толкова по-добре.
Когато се показа заедно с Шивон от шатрата, Шрадер бършеше потта от лицето си с носна кърпичка, на която бе извезан монограмът му. Отпрати с жест притичалия сервитьор и се усмихна на Сабрина:
— Вие двете ще ме вкарате в гроба — бе останал без дъх. — Направо съм съсипан.
— Аз пък тъкмо се канех да ви придумам за още един урок по самба — каза тя и се усмихна на Шивон.
— По-късно — отвърна Шрадер и прибра носната кърпичка в джоба си. — И то доста по-късно. Не че имаш нужда от кой знае какви уроци, на теб ти идва отвътре.
— Съмнявам се, особено след като видях как танцува Шивон.
— Недей да забравяш, че съм израснала със самбата. Мартин е прав, ти имаш вродено чувство за ритъм. Ще свикнеш с движенията много бързо.
— Къде е Майк? — попита Шрадер, като се оглеждаше наоколо.
— Отиде да се поразходи.
— Всичко е наред, нали?
— Разбира се — отвърна усмихнато Сабрина. — Всичко е наред, просто той има навика да изчезва от време на време. Обича да бъде сам. Държи на своята независимост.
Шивон се извини и отиде да посрещне някакви свои приятели, които току-що бяха пристигнали.
Сабрина се загледа след нея и после се обърна към Шрадер:
— Шивон ми каза, че сте познавач на изкуството.
— Това ме ласкае. Колекционирам картини, но все пак съм само любител. А вие интересувате ли се от изкуство?
— Да, и то много, но за съжаление не ходя по изложби толкова често, колкото бих искала — така става, когато съпругът ти е маниак на тема спорт.
— Представям си. Майк определено е спортен тип.
— Имате ли слабост към някой конкретен период?
— Да, към Ренесанса — отвърна веднага Шрадер. — Единственият проблем е, че всички шедьоври от този период са собственост или на музеи, или на частни колекционери, които не искат да ги продадат за нищо на света. Така че трябва да се задоволя с шедьоври второ качество, но нали се казва, че подражанието е най-искреното ласкателство.
— Имате предвид фалшификати? — попита тя, като се престори на изненадана.