— Още не мога да се съвзема. Вече ви казах — никой досега не бе успял да отгатне.
— За всяко нещо има първи път — отвърна тя и скромно сви рамене. — Интересно, защо наричате това място „Светилището“?
— Ще мога да ви обясня по-добре, ако седнете в онзи фотьойл отзад.
— Фотьойл ли? — попита изумено тя и се обърна. Както коженият фотьойл, така и дървеният шкаф зад него бяха бели и се сливаха с обстановката толкова добре, че тя изобщо не ги бе забелязала, когато бе влязла в стаята.
Като прибра пелерината си, Сабрина се настани удобно във фотьойла. Сякаш бе седнала във въздуха. Шрадер клекна зад гърба й, за да отвори шкафа. Вътре имаше компакт-диск плейър, светлинен генератор SRM-71 и бели слушалки „Стакс-Гама“. Най-горната лавица бе заета от множество компакт-дискове с класическа музика и Шрадер я помоли да си избере нещо. Тя прокара пръст по редицата дискове — търсеше любимото си парче. Ето го, „Циганска сюита“ на Прокофиев. Измъкна кутийката и прегледа обложката — изпълнение на симфоничния оркестър на Сейнт Луис под диригентството на Ленърд Златкин. Бе виждала на концерт и оркестъра, и диригента, но поотделно. Родителите й обожаваха да ходят по концерти, така че всеки път когато й идвах на гости от Маями, тя намираше по три билета или за „Карнеги хол“, или за „Ейвъри Фишър хол“. Въпреки че й беше приятно, тя самата никога не ходеше на концерти дори ако я канеше някой ухажор — предпочиташе да прекарва времето си сред своите приятели в някой от любимите си джаз-клубове.
Шрадер взе от нея диска, одобри с кимване избора й и го постави в плейъра. Протегна й слушалките, обясни й какво да направи и безшумно се дръпна в ъгъла. Завъртя ключа за осветлението и постепенно всичко наоколо потъна в мрак. Сабрина сложи слушалките на главата си и се помъчи да освободи напълно съзнанието си, но колкото и да се напрягаше, не можеше да се спаси от една неясна сянка, загнездила се някъде дълбоко в мислите й. В подсъзнанието й дебнеше тъмен силует, несигурно увиснал на огромна, мрачна и заплашителна скала. „Вярвай в него така, както той вярва в себе си“, помисли си тя и видението започна да избледнява като образ върху фотографска хартия. Тя продължи да си повтаря тези думи, докато призракът изчезна напълно. Внезапно се почувства отпусната и спокойна и протегна ръка да пусне музиката. Изчака първите акорди и после натисна копчето, вградено в страничната облегалка на фотьойла. От тавана се спуснаха десетина разноцветни лазерни лъча и едва тогава Сабрина отвори очи. Илюзорната светлина, която се процеждаше от стените и я обграждаше с тайнствени и безплътни отражения, я хипнотизира.
Припомни си думите на Шрадер: „Действа ми успокояващо. Сякаш най-сетне съм успял да открия мост между миналото и настоящето, да усетя присъствието на великите художници, от които толкова се възхищавам. Това място е нещо като светилище, където мога да се скрия за малко от горчивината и враждебността на външния свят. Всеки, който седне в този фотьойл, изживява нещо различно. Всичко зависи от подсъзнателната му нагласа.“
Беше впила очи във „Ванитас“. Черепът. Лъчите се пречупваха един в друг и в накъсаната светлина, която пронизваше тук-там картината, черепът се разпадаше на грозни петна и форми. Това бе само в подсъзнанието й! Усети как нервите й се изпъват от напрежение, но не можеше да откъсне поглед от „Ванитас“. Вече губеше контрол, когато изведнъж неясният силует отново завладя мислите й — само че този път падаше в бездънна пропаст. Падаше, падаше…
— Не! — изкрещя тя и дръпна слушалките от ушите си.
Шрадер бързо запали осветлението и изтича към нея:
— Сабрина, добре ли сте?
Тя избърса влажното си чело с опакото на ръката си.
— Съжалявам, не знам какво ми стана.
— Аз знам. „Ванитас“. Някои хора реагират така, но както ви казах, това зависи изцяло от подсъзнанието. Приемете моите извинения.
— Защо? Вие не сте виновен за мислите ми — тя вдигна слушалките и ги огледа. — Дано не съм ги повредила.
— Това няма никакво значение — отвърна той, взе ги от ръцете й и ги сложи върху шкафа. — Мисля, че едно бренди няма да ви се отрази зле.
Тя направи гримаса и поклати отрицателно глава:
— Благодаря, не пия. По-скоро бих предпочела глътка свеж въздух, тук изведнъж стана много горещо.
— Един момент, трябва само да изгася всичко тук. Тя се приближи до картината. На светло бе толкова различна. Толкова различна.
— Готова ли сте?
— Да.
— Майк сигурно вече се е върнал — каза Шрадер, когато влязоха в асансьора.
— Искрено се надявам да е така — отвърна тихо тя.