Греъм се прехвърли през прозореца на тоалетната, скочи леко на пода и затвори след себе си. Наплиска лицето и гърдите си със студена вода и седна на ръба на тоалетната да се изсуши с кърпата. Коляното му пулсираше, но го безпокоеше не толкова болката, колкото кръвта. Засега поне не се беше просмукала през бинта и той се надяваше, че кървенето вече е спряло. Обу джинсите си, навлече ризата и върза цветното шалче около врата си, после още веднъж взе кърпата, за да изтрие потното си лице.
Някой остро почука на вратата.
— Господин Греъм? — бе гласът на Драго.
— Момент — извика той, докато бършеше следите от перваза на прозореца.
— Добре ли сте?
— Да, имах проблем със стомаха — викна в отговор той, провери за последен път помещението и отвори вратата.
— Боже мой, изглеждате ужасно — възкликна Драго. — На приема има няколко лекари, ще кажа на някой да дойде да ви види.
— Няма нужда, вече всичко е наред. Просто се чувствам малко отслабнал — каза той и спря в началото на витата стълба. — Как разбрахте, че съм там?
— Всички части на имението, до които имат достъп и външни лица, се следят с камери — от съображения за сигурност, нали разбирате. Дежурният ви е видял да отивате към личния апартамент на господин Шрадер, който е точно до тоалетната — вратата вляво, така че, естествено, решил да ви държи под око. Тъй като ви нямало повече от десет минути, той се уплашил да не би нещо да не е наред и затова се свърза с мен. Както виждате, съвсем просто е.
— Добре, но откъде знае името ми?
— Дежурният, както и аз, знае името на всеки гост тук.
— Наистина съм впечатлен — каза Греъм.
— Уверявам ви, че не е чак толкова невероятно, колкото изглежда. Деветдесет и девет процента от гостите присъстват на всички приеми на господин Шрадер, а както може би ви е казала госпожица Сен-Жак, той дава приеми много често. Долу на рецепцията също има камера, а компютърът, в който се въвежда името на всеки новопристигнал, е свързан с терминала в контролния пункт, така че името на госта се появява и там. Дежурният трябва само да свърже лицето с името, и то за останалия един процент.
— Разбирам защо Шрадер ви цени толкова високо. Очевидно знаете как да си вършите работата.
— Налага се, господин Греъм. Както всеки друг в неговото положение господин Шрадер има много врагове. Ако забележат и най-малката слабост в системата за охрана, те няма да пропуснат да я използват, а това може да му струва живота.
— Така е наистина — съгласи се Греъм. — Между другото, преди малко казахте нещо, което ме накара да се замисля. Онази врата вляво от тоалетната води към личния апартамент на Шрадер, така ли?
— Точно така — отвърна предпазливо Драго.
— Тогава защо просто не събори стената и не присъедини тоалетната към апартамента си? Сигурно не я използват много често?
— Прав сте, но има нещо друго. Госпожица Сен-Жак разказа ли ви за Роберто?
— Не, или поне не си спомням.
— Господин Шрадер осинови едно момче…
— А да, тя спомена нещо такова — Греъм изведнъж се сети за това, което му бе казал Уитлок. — За детето, което поело свръхдоза хероин.
— Това се случи точно в тази тоалетна. Господин Шрадер обичаше това момче много по-силно, отколкото повечето родители обичат собствените си деца. След погребението той се закле да не пипа това помещение, докато живее тук.
Двамата минаха през игралната зала и излязоха във вътрешния двор. Драго погледна към градината.
— Ето там е жена ви, виждате ли я?
— Да.
— Ако отново се почувствате зле, моля ви не се притеснявайте да кажете на господин Шрадер или на мен. Ще ви осигурим възможно най-квалифицирана помощ. А сега ме извинете — каза Драго и се запъти към бара.
Греъм бе сигурен, че Драго вече е прозрял легендата им. Бе само въпрос на време да тръгне подире им и да ги притисне, а откакто бяха пристигнали в Рио де Жанейро, не се бяха приближили и на косъм до картината. Предзнаменованията бяха неблагоприятни — както бе тръгнало, можеха изобщо да не я намерят. Той дръпна Сабрина настрана и й каза за сейфа.
— Значи се връщаме на старта — промълви мрачно тя.
— Май така излиза. Трябва още тази вечер да седнем и да обсъдим нещата със Сергей и Си. У. Единствената ни надежда е да измислим друг план И да го изпълним в близките двадесет и четири часа.
— А сега какво ще правим?
— Няма кой знае какъв смисъл да се мотаем тук… — той внезапно млъкна, когато очите му се спряха върху мъжа, с когото говореше Драго в момента.
— Какво има, Майк? — попита тя, като проследи погледа му.
— Не може да бъде — промълви той, без да откъсва очи от лицето на мъжа.