— Искате ли нещо, или не? — попита я на португалски продавачът.
— Трябва ми един жетон за телефон, но нямам никакви пари — отвърна тя и свали часовника си. Сложи го на тезгяха. — Ето, ще ви платя с него. Дайте ми един жетон, моля ви. Само един.
Мъжът взе часовника и го повъртя в пръстите си.
— Закъсала ли сте нещо?
— О, моля ви, само ми дайте един жетон — настоя тя и отново погледна през рамо. Все още не виждаше никой от преследвачите си.
— Един жетон за този часовник! Какъв е тоя номер?
Една сълза се плъзна от крайчеца на окото й и тя я изтри с опакото на ръката си.
— Няма никакъв номер, за Бога! Няма ли да ми помогнете?
Той огледа пак часовника и като бръкна под тезгяха, й подаде цял пакет жетони. Шивон ги грабна и изтича към отсрещната страна на улицата, където имаше цяла редица обществени телефони. Намери номера на „Меридиен“ в указателя и разкъса пакета с жетоните. Няколко паднаха на тротоара, но тя не се наведе да ги вдигне, а пъхна един в отвора на телефона. Докато набираше, пръстът й трепереше.
— Майк Греъм, ако обичате — изхлипа тя веднага щом вдигнаха слушалката, и телефонистката я свърза с апартамента.
— Ало? — обади се Греъм.
— Майк, Шивон се обажда. Трябва да ми помогнете! Кейси е мъртъв и те са по следите ми…
— Шивон! — прекъсна я той. — Успокой се! Успокой се и ми кажи какво се е случило.
— Драго уби Кейси, моя резидент от консулството. Застреля го съвсем хладнокръвно, а сега е мой ред, защото пликът е в мене.
— Плик ли? Какъв плик! Или не, остави! Къде се намираш?
— На „Нимайер Авеню“, но не мога да остана тук. Драго е буквално по петите ми.
— Добре, къде да те намерим? Тя се огледа наоколо.
— Наблизо има един хотел, казва се „Валенсия“. Ще ви чакам там. Моля те, Майк, побързайте! Ужасно се страхувам. Никой не ми беше казал, че може да се случи нещо такова.
— Веднага тръгваме.
Тя окачи слушалката и се смеси с друго шествие, което отиваше в посока към „Валенсия“.
Лариуш, който бе чул всичко от съседната кабинка, се усмихна, върна се бегом при мерцедеса, паркиран наблизо само преди няколко минути, и предаде целия разговор на Драго.
— Добре, че има поне един човек, на който мога да разчитам — каза той и презрително изгледа Сантен и Канете.
— Тя ни изненада — опита се да се защити Канете.
— Нима? — отвърна саркастично Драго и предупредително размаха пръст. — Още една грешка и ще ви пратя и двамата да патрулирате с кучета за половин година, ясно ли е?
Те кимнаха и наведоха очи под проницателния му поглед.
— За колко време ще стигнат от „Меридиен“ до „Валенсия“? — обърна се Драго към Лариуш.
Той пресметна разстоянието наум.
— Най-малко двадесет минути, и то ако вземат такси. Ако са със своя кола, могат да се забавят около половин час, дори повече. Човек трудно ще открие „Валенсия“, ако не познава добре квартала.
— Какъв е този хотел?
— Хотел е силно казано, господин Драго. Там ходят главно проститутки.
— Далече ли е оттука?
— Не, с кола е само на няколко минути път — отвърна Лариуш.
Драго погледна часовника си.
— Да приемем, че са взели такси две-три минути след края на разговора. Оттогава са минали пет минути, нали така? Значи вече сме изгубили цели осем минути. Да тръгваме, Лариуш. Крайно време е да приключим с този въпрос веднъж завинаги.
Когато Шивон се обади, Сабрина беше в банята и се преобличаше. Обу си джинсите, облече една бяла тенис-фанелка и веднага слезе във фоайето, където я чакаше Греъм. И двамата бяха въоръжени, кобурите с пистолетите бяха затъкнати отзад в джинсите, за да не бият на очи. Греъм махна на първото свободно такси и въпреки че ги изгледа подозрително, шофьорът едва забележимо кимна с глава, когато Сабрина му каза да ги закара до хотел „Валенсия“. Стигнаха за половин час и тя плати на шофьора, после влезе след Греъм в безвкусно обзаведената приемна. Вътре миришеше на цигари, китайски тамян и евтин парфюм. Момчето зад рецепцията, с обезобразено от акне лице, пъхна парче дъвка в устата си и започна шумно да дъвче, без да откъсва очи от Сабрина.