— А така също за КГБ — добави той.
— Все още не знаем това със сигурност.
— Ами Леонов? Защо е тук? Не вярвам да е дошъл за карнавала.
Той махна на едно празно такси и се върнаха в хотела.
Единадесета глава
Колхински хвърли цигарата си във водата и погледна светещия циферблат на часовника си — единадесет и седем. От „Палмира“ все още нямаше и следа. Взе си друга цигара от пакета, който лежеше на пейката до него, запали я и погледна към Уитлок, потънал в мисли до парапета на яхтата. Очевидно нещо го тревожеше, но Колхински не бе от хората, които биха се опитали да накарат някого да сподели проблемите си. Ако Уитлок искаше да говори, той бе на разположение. Няма нищо по-досадно от някой упорит психолог любител, който неканен си пъха носа в чужди работи, воден от сляпото убеждение, че само той може да разреши проблемите на хората.
— Нещо много се умълча там — подвикна Уитлок.
— Аз мога да кажа същото за теб — отвърна Колхински, изправи се и отиде при него.
— Сигурно си прав — каза Уитлок, загледан в морето. — Сергей, имахте ли недоразумения с Василиса заради работата ти?
Колхински се опря на парапета, докато обмисляше въпроса му.
— Как да ти кажа… тя не обичаше Запада. Забелязал неразбиращия поглед на Уитлок, той продължи:
— Беше много привързана към дома си и мразеше да се разделя със семейството си дори за съвсем кратко, така че можеш да си представиш как са й се отразили шестнадесет години живот на Запад.
— Не сте ли говорили за това?
— Бащата на Василиса бе военен и тя бе възпитана, че мястото на жената е до мъжа й — независимо къде се намира и какво прави той. Аз, разбира се, се опитвах да повдигна този въпрос понякога, но тя или отклоняваше разговора, или ми казваше колко се гордее с това, че от КГБ са избрали точно мен за техен представител на Запад. Единственият намек за чувствата й бе категоричният й отказ да имаме деца, преди да се приберем в Русия. Смяташе, че децата ни трябва да бъдат възпитани правилно и да израснат в Русия, заобиколени от роднините си. Винаги сме искали да имаме деца, но само месец след като се върнахме, лекарят й каза, че е болна от рак на стомаха. Умря за по-малко от година.
— Понякога животът е наистина мръсен.
— Зависи от гледната точка. Василиса бе наистина чудесна съпруга и не съжалявам за нищо.
— Мога да кажа същото за Кармен — обади се след малко Уитлок. — Бих искал само да мога да я разбера.
— Говори ли ти се за това?
— Няма много за казване, Сергей. Тя иска да напусна ЮНАКО, а аз искам да остана. Това е.
Колхински не отговори. Чувстваше, че Уитлок се опитва да събере мислите си и да ги изрази с думи.
— Остават ми още четири години на оперативна работа. Искам да остана в ЮНАКО и след като се пенсионирам. Само че тя не ме разбира. Иска да подам оставка още сега и да започна работа като съветник по охраната. Не искам до края на живота си да поставям алармени инсталации в бутиците по Пето авеню! Разбираш ли?
— Ами ако през тези четири години с теб се случи нещо? Мислиш ли, че иска да остане вдовица?
— Значи смяташ, че е права? — избухна Уитлок, опитвайки се да се защити. — Аз пък си мислех, че поне ти ще ме разбереш.
— Нарочно го казах, Си. У. — отвърна меко Колхински и хвърли цигарата си във водата. — Просто се опитвам да ти покажа нейната гледна точка. Не е моя работа да ви съдя, това е между вас двамата. Единственият начин да разрешите проблемите си е да седнете и да ги обсъдите заедно.
Уитлок се обърна с гръб към парапета и скръсти ръце на гърдите си.
— Какво е по-добро от мъдростта? Жената. Какво е по-добро от добрата жена? Нищо.
Колхински удивено го изгледа.
— Казал го е Чосър, един писател от четиринадесети век.
— Знам кой е Чосър. Много добре разбирам какво е имал предвид — отвърна Колхински.
— И аз, понякога — Уитлок бавно поклати глава. — Това, което наистина ме ядосва, Сергей, е, че Кармен не умее да губи.
— Не забравяй, Си. У., че става въпрос и за двама ви.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че тя мисли по същия начин като теб. А от това, което си ми разказвал за нея, съдя, че жена ти е най-уязвима в чувствата си.
— Тоест смяташ, че тя ще отстъпи първа?
— Това е твоята интерпретация. Вече ти казах, не взимам страна — той погледна към фойерверките, внезапно озарили небето над Леблон. — Просто не избързвай с някакво решение, за което после ще съжаляваш цял живот. Това може да тласне и двама ви още по-далеч един от друг.
— Разбирам, Сергей. Благодаря.
Колхински се върна при пейката и взе бинокъла за нощно виждане. Насочи го към „Голконда“ и веднага забеляза някакво оживление на борда. Двама от екипажа се бяха навели през парапета и се готвеха да спуснат надолу въжена стълба. Премести малко бинокъла и забеляза „Палмира“, пуснала котва на около петстотин ярда вдясно — тъкмо сваляха една лодка във водата. Той извика Уитлок и му подаде бинокъла, а сам задейства безшумния портативен кран. Уитлок дойде да му помогне и като застана от другата страна, двамата прехвърлиха подводния скутер над борда на яхтата и започнаха бавно да го спускат надолу, докато корпусът му не докосна водата. Колхински остави крана в това положение и отидоха да облекат водолазните си костюми, снабдени с рециклираща система, в която издишаният въглероден двуокис не се изхвърляше, а се преработваше отново в кислород. Нямаше да има мехурчета, които да ги издадат. Оставиха маските да висят на ремък на врата им, поставиха на гърба си двулитровите бутилки със сгъстен кислород и като си сложиха гумени ръкавици, скочиха във водата. Намокриха стъклата на маските си и ги изплакнаха в морето, за да не се изпотят, после си ги сложиха и преплуваха късото разстояние до скутера. Колхински се качи отпред, а Уитлок се сви зад него, като внимаваше да не докосне седемкилограмовите магнитни мини до крака си. Захапа мундщука и отвори клапана на кислородната бутилка.