— Да — отвърна той и седна на леглото.
Тя стана да вземе от куфара си синята брезентова чантичка с всичко необходимо за първа медицинска помощ — всички получаваха по една такава от складовете на ЮНАКО, когато заминаваха в акция. Клекна пред него и внимателно завъртя крака му, за да огледа раната по-добре. Драскотината, дълга приблизително пет сантиметра, минаваше по диагонал през коляното му.
— Ще оживея ли? — попита той и преметна кърпата около врата си.
— С малко късмет — отвърна тя и извади от чантичката шишенце спирт, бинт и памук. Намокри памука със спирт и го предупреди — Стегни се, ще щипе.
— Добре — отвърна той и се сви от болка, когато тя прокара памука по раната.
— Знаеш ли, че ще ти остане белег?
— Някои хора събират снимки за спомен от страните, в които са били. Аз пък събирам белези.
Не си спомняше някога да го е виждала толкова спокоен — пълна противоположност на човека, който бе влязъл в банята. Загадката на ЮНАКО. Тя се усмихна, докато увиваше бинта около коляното му, и след като го защипа с безопасна игла, отиде да остави чантичката в куфара си. Когато се обърна, с изненада видя, че той гледа отражението си в огледалото на стената. Греъм мразеше огледала — казваше, че са създадени, за да насърчават суетата. Какво му ставаше?
Той забеляза, че го наблюдава, и каза:
— Като стана въпрос за белези, се сетих за някои стари неща. За Виетнам например.
Сабрина усети, че се разтреперва от вълнение. Той никога не споменаваше Виетнам пред колегите си от ЮНАКО. Това бе „тема табу“, както се бе изразил веднъж Уитлок.
— Ето това тук сложи край на кариерата ми в ръгбито — каза той и погали с пръст едва забележимия белег на дясното си рамо.
— Защо? — попита тя.
Той продължаваше да седи на леглото, скръстил ръце.
— Бризантен снаряд. Три месеца не можех да си мърдам ръката. Това бяха най-унизителните дни в живота ми. Трябваше да ме обличат и да ми дават храната на хапки. По дяволите, дори до тоалетната ме водеше санитар! И един ден идва някакъв си мухльо с гладко личице, току-що излязъл от училище и ми казва, че ще остана сакат за цял живот. Само това ми трябваше. Предпочитах да умра, отколкото да му доставя удоволствието да излезе прав. Гадно малко копеле! Започнах физиотерапия и след осем месеца бях вече в Тайланд като инструктор на китайските наемници. Но и сега не мога да мърдам ръката си по-назад — той я протегна пред себе си и после я отпусна със замах, но тя спря, когато се изравни с тялото му. — Има ми нещо на ставата, така и не успях да разбера изцяло жаргона им. Ето как още на деветнадесет години трябваше да се откажа от надеждата някой ден да стана втори Дан Марино или Джим Макмъун.
— И двамата са ръгбисти, нали? — попита неуверено тя.
— Най-добрите предни защитници, играли някога.
— Не разбирам много от това — усмихна се извинително Сабрина. — Никога през живота си не съм била на мач.
— Никога? — той бе направо шокиран. Тя поклати отрицателно глава.
— По едно време бях на косъм, докато ходех с един… същият запалянко като теб беше. Непрекъснато ме убеждаваше да отида поне веднъж с него на „Ший Стейдиъм“, но така и не се навих достатъчно.
— Е, не те обвинявам, щом е искал да те води на „Ший Стейдиъм“. Съвсем правилно не искаш да те видят, че викаш за „Джетс“.
Тя се засмя.
— Вие мъжете с вашето ръгби! Той говореше същото за „Джайънтс“.
— Звучи така, сякаш вече си се отървала от него — усмихна се той и се изправи, като преглътна прозявката си. — Днеска беше ужасен ден, направо умирам за сън.
Тя също се прозя в отговор.
— И аз. Помисли си само, утре по това време може би ще сме си вече вкъщи.
— Всичко зависи от Сергей, не мислиш ли?
— Така излиза.
— Тогава до утре — каза той и се запъти към дивана, за да си оправи леглото.
— Така излиза — промърмори още веднъж тя и се скри в банята.
Дванадесета глава
— Това ли е най-доброто, което можа да намериш, Сергей? — презрително попита Уитлок и бавно обиколи белия очукан фургон „Исудзу“, паркиран пред хотела. — Ако тръгнеш с тоя боклук в Ню Йорк, направо ще те арестуват. Защо избра точно него?
— Защото си беден фавеладо и съм те наел да ме закараш до имението на Шрадер. Не можем да отидем там с някой лъскав „Херц“, нали? Това е идеално, снощи го купих за сто долара. Точно такова нещо ни трябва.
— Изобщо не си споменавал, че ще трябва да се правя на беден фавеладо. Нямам дрехи.
— Ще намериш отзад във фургона. Сигурен съм, че ще ти станат.
Уитлок отвори задните врати и се качи вътре. Само минута по-късно изскочи ужасен, на лицето му бе изписана погнуса.