— Тези парцали вонят, Сергей!
— Така и трябва, взех ги тази сутрин от един скитник пред хотела. Трябва да изглеждаш автентично, Си. У., това е единственият начин да преметнем Шрадер.
— Добре тогава, ще си купя дрехи от някой магазин на старо и ще облека тях.
Колхински поклати глава.
— Сергей, няма да ги сложа! Сигурно бъкат от бълхи и въшки и Господ знае от какви още гадости. А пък тази миризма…
— Не мога да те накарам насила. Явно трябва да се откажем от плана и да започнем всичко отначало. Хайде, най-добре да ходим да събудим Майк и Сабрина и да видим дали не можем да измислим нещо друго.
— Смяташ да се откажеш от плана заради нещо толкова дребно?
— Не е дребно, Си. У. Човек като Тойсген би предпочел да наеме един фавеладо, отколкото някой добре възпитан шофьор на такси. Ако ухаеш на „Пако Рабан“, когато пристигнем там, пазачите веднага ще го забележат и ще кажат на Шрадер.
— Добре де, ще ги облека — изсумтя Уитлок и отново влезе във фургона.
Колхински се усмихна и се качи отпред.
Уитлок облече коравата от пот риза, протритите вълнени панталони и развлечените кафяви обувки, после затръшна вратите на фургона и седна на волана до Колхински, като промърмори шеговито:
— Сега вече разбирам какво значи методичен подход — лицето му се сбърчи в отвратена гримаса.
Колхински свали стъклото на прозореца, но реши да остави ситуацията без коментар. Опасяваше се, че на Уитлок не му е до смях.
— Надявам се, че знаеш пътя — каза Уитлок и запали колата.
— Ходих дотам с колата рано тази сутрин — отвърна Колхински, взе една карта и я разгърна на коленете си. — Трябва да завиеш по „Нимайер Авеню“.
— Това нищо не ми говори, Сергей.
— Ти карай, аз ще ти показвам.
След двадесет минути стигнаха до отклонението и Колхински наруши натегнатото мълчание:
— На около миля нагоре по пътя открих едно изоставено кафене, до което има обществен телефон. Оттам ще се обадя на Драго.
Уитлок намали, когато наклонът стана по-стръмен, и махна с ръка на колите отзад. Щом пристигнаха до кафенето, Колхински слезе да се обади. Пусна един жетон в отвора на телефона и набра номера.
— Данае. Bom dia, добро утро — обади се приветлив женски глас.
— Може ли да говоря с Андре Драго?
— Бихте ли ми казали кой го търси?
— Леонов.
— Един момент, господине. Ще проверя дали господин Драго е тук.
След малко се обади Драго.
— Леонов е на телефона. Трябва веднага да ви видя.
— Случило ли се е нещо? Мислех, че ще се срещнем довечера в къщата на брега.
— Защо не вземете да кажете на цял свят за срещата? — избухна Колхински типично в стила на Леонов.
От другата страна на линията Драго въздъхна и каза:
— Извинете, просто толкова неща ми се струпаха.
— Ще ви чакам пред музея „Кармен Миранда“ след половин час.
— Да нося ли плика със себе си? — неуверено попита Драго.
— Естествено — Колхински окачи слушалката и се върна във фургона.
— Хвана ли се? — попита Уитлок.
— Убеден е, че Леонов ще го чака след половин час в другия край на града. Ще имаме предостатъчно време да влезем в „Данае“ и да се измъкнем.
— Как обаче ще разберем, че Драго е напуснал имението?
— С това — отговори Колхински и извади един бинокъл от жабката. — Ела, сега ще видиш.
Уитлок го последва до парапета, ограждащ паркинга. Гледката бе изключителна — под тях се простираха заливът Ипанема и Леблон, като гланцова илюстрация от туристическа брошура.
Колхински подаде бинокъла на Уитлок и му показа планината веднага след плажа на Сан Конраду.
— Гледай малко под средата на планината. Виждаш ли нещо?
— Дървета — отвърна Уитлок. — И пак дървета.
— Това е пътят, минава през дърветата. Виж по-нагоре.
— Не знам какво да… чакай, виждам една порта! Висока е към десет метра — той свали бинокъла. — Това ли е входът?
Колхински взе бинокъла от ръцете му и погледна през него.
— Това е единственото място, откъдето може да се влезе или излезе от „Данае“. Драго трябва да мине оттам.
— Как разбра, че се вижда оттук?
— Съвсем случайно. Нали ти казах, че сутринта се качих с колата до портата, но едва когато на връщане спрях тук, я видях през бинокъла.
Уитлок внезапно забеляза някакво движение и хвана Колхински за ръката:
— Остави портата, гледай нагоре! Колхински вдигна бинокъла. От върха на планината се издигна бял хеликоптер, рязко се наклони настрани и полетя над плажа на Сан Конраду. Той нагласи на фокус пилотската кабина и веднага позна светлокосата фигура на Драго, който седеше до пилота.
— Все още ли искаш да рискуваш? — попита го Уитлок.