— Разбира се. Имаме половин час преднина, достатъчно е.
Отново излязоха на шосето и след около миля завиха по отклонението, което, както сочеше табелата в началото, водеше към „Данае“. Пътят се виеше нагоре през планината, само последните двеста метра продължаваше право напред към импозантната порта от ковано желязо, от която се влизаше в имението.
Колхински слезе от фургона, погледна към инсталираната горе камера и като се приближи до домофона, натисна копчето.
— Бих искал да видя Мартин Шрадер.
— Имате ли уговорена среща? — попита мъжки глас.
— Не, но непременно трябва да говоря с него.
— Господин Шрадер не приема никого без предварително уговорена среща.
— Нямах никаква възможност да си уредя среща предварително, самолетът ми от Амстердам кацна днес сутринта.
— Вече ви казах…
— Чух, господин Шрадер не приема никого без предварително уговорена среща. Слушайте сега какво ще ви кажа. Излитам обратно за Амстердам в един часа следобед и ако дотогава не видя господин Шрадер, той ще загуби сделка за милиони. Вината за това ще е изцяло ваша.
Последва продължителна пауза.
— Добре тогава, ще се свържа с господин Шрадер и ще го попитам дали ще ви приеме. За кого да съобщя?
— Казвам се Тойсген.
— Моля произнесете го буква по буква — обадиха се лаконично отсреща.
Колхински изпълни нареждането и добави:
— Кажете му, че е за картината. Той ще разбере. След малко се чу изщракване и вратите отпред се отвориха. Колхински се качи във фургона и Уитлок го подкара, а портата се затвори зад тях. Пред втората порта въоръженият пазач им направи знак да спрат, огледа фургона, без да скрива презрението си, и като се приближи, подаде глава през прозореца от страната на Уитлок.
— Нещо не е наред ли? — попита Колхински. Пазачът с удоволствие дойде до неговия прозорец, по-далеч от вонящия шофьор.
— Ще погледна отзад — той потупа стената на фургона.
— Отключено е — каза Колхински.
Мъжът отвори вратите. Вътре беше празно. Той затвори фургона и им махна да продължават. Уитлок влезе в просторния вътрешен двор и спря пред рецепцията. Колхински бръкна под седалката и извади черно дипломатическо куфарче.
— Какво има вътре?
— Нещо, с помощта на което се надявам да убедя Шрадер да се раздели с картината.
Колхински слезе и мина през стъклените врати, които се отвориха пред него.
Момичето на рецепцията му се усмихна.
— Добро утро, господин Тойсген. Господин Шрадер помоли да се качите веднага. Асансьорът е ето там.
— На кой етаж да се кача?
— Бутонът е само един — отвърна момичето.
Без той да разбере, докато чакаше, съдържанието на куфарчето му бе проверено в контролния център чрез скрита в стената рентгенова камера. На рецепцията светна зелена лампичка и момичето натисна едно копче, с което се отваряше вратата на асансьора. Колхински притисна куфарчето до себе си и се загледа в обувките си, докато се изкачваше триста метра нагоре до втората рецепция. Там го посрещна друга жена, която го отведе до една стоманена врата и я отвори с магнитната си карта. После натисна някакъв бутон и асансьорът ги отведе на следващото равнище. Вратата се отвори и се озоваха в солариума на Шрадер, който стоеше до прозореца с ръце зад гърба.
— Господин Тойсген пристигна — каза жената. Шрадер се обърна.
— Благодаря, Карла.
Тя се скри в асансьора, а Шрадер стисна ръка на Колхински и го покани да седне в някой от плетените столове.
— Заповядайте. Да ви поръчам ли нещо — чай, кафе? Или малка закуска?
— Не, благодаря. Тъй като съм в Рио само за няколко часа, бих искал да пристъпя направо към въпроса.
— Да, разбира се. Слушам ви.
Колхински започна нервно да потропва с дръжката на куфарчето си.
— Наистина не знам как да ви го кажа, господин Шрадер. Бяхте толкова добър с мен.
— Говорете колкото е възможно по-откровено. Така по-лесно ще се разберем.
— Добре — Колхински облиза устните си. — Имам солидни основания да вярвам, че тази „Нощна стража“, която ви е дал ван Ден, не е оригиналът.
Шрадер заби поглед в килима, после отиде до прозореца.
— Продължавайте.
— Той е в комбина с един мъж на име Хорст Кеплер…
— Кеплер ли казахте? — възкликна Шрадер. После извинително му се усмихна. — Моля, не спирайте.
— Предполагам, че сте запознат с първоначалния план за подмяната на картините?
— Аз лично го измислих.
— Не знаех — чистосърдечно каза Колхински. — Е, първият етап мина, както бе предвидено. Във фургона ван Ден подмени оригиналната картина с фалшификата и замина с него за Виена. След това обаче Кеплер се е върнал в кантората си и е сменил оригинала с втори фалшификат, който е изпратил след това на вас.