— Тази сутрин отиваме в Мордерн. Имаме недовършена работа там — каза той. — Знаете, че хората на краля са тук. Телата на престъпниците, които убихме, трябва да бъдат подобаващо погребани или изгорени. Така или иначе, те ще изчезнат.
Думите на Клейпоул бяха посрещнати с мълчание. Докато хващаше юздите на коня си и го възсядаше, кметът забеляза мрачните погледи на войниците и чу мърморенето, което се надигна сред тях. Задачата никак не беше допаднала на хората му. Беше предупредил Скроуп за това още в самото начало. Още тогава трябваше да погребат труповете и да забравят за тях. А сега се налагаше да се върнат хладнокръвно там, където беше пролята гореща кръв и където животът на Свободните братя беше угаснал като свещ. Клейпоул дръпна юздите и пришпори коня си. Портите на Общината се отвориха и кметът и останалите препуснаха в лек галоп. Тропотът на конските копита му върна чувството за власт. Пресякоха пазарния площад. Видяха дрипавия градски идиот да седи на обичайното си място край поилките за коне до църквата. Когато Клейпоул се приближи, просякът скочи на крака и се затича към него с протегнати ръце.
— Господин кмете, господин кмете! — извика той. — Нося ви новини!
Клейпоул спря коня си и се взря в безумеца — лицето му беше измръзнало от студа, очите му шареха лудо, а устата му беше пълна с полусдъвкана храна.
— Сагитариус се върна — провикна се глупецът. — Знам, че е тук. А сега си искам наградата.
Просякът едва затвори уста, когато тишината на пазарния площад се разкъса от пронизителния вой на ловджийски рог. Просяците, които спяха из тъмните ъгли, се разбудиха и пропълзяха по-надълбоко в сенките. Рогът изсвири още веднъж. Сред хората на Клейпоул настъпи суматоха. Войниците обръщаха конете си и с полуизвадени мечове се оглеждаха, за да разберат откъде идва опасността. Рогът прозвуча за трети път. Клейпоул слезе припряно от коня си, като се опитваше да се прикрие зад него. Чу се остър звук, все едно някой опъна струните на арфа, а после изсвистя стрела. Някой извика и подплаши коня. Клейпоул с ужас се взря в градския идиот, който се олюля, пронизан от стрелата дълбоко в гърдите. Лудият се опита да запази равновесие, размаха ръце, лицето му потрепваше, а устата му не спираше да се отваря и затваря дори когато оттам избликна фонтан от кръв. Втора стрела проряза въздуха. Просякът изгъргори, давейки се в собствената си кръв. Кметът отмести коня си. Градският идиот явно беше единствената мишена. Клетникът падна на колене, а стрелата, която се беше забила в гърлото му, го довърши. Той се взря за последно в Клейпоул, от полуотворената му уста се лееше кръв. След това лудият се строполи по лице на земята, а един последен спазъм го обърна по гръб.
Глава пета
Останаха там две нощи… преди да продължат въоръжени към Уестминстър.
Клейпоул даде воля на гнева и страха си и започна да крещи на хората си да се разпръснат и да претърсят наоколо. Не спря дори когато Корбет, Ранулф и останалите от имението се стекоха в галоп на площада. Кметът се взря в конниците, които яздеха начело на групата. За един кратък миг всичко му се стори като сън. Двамата кралски служители препускаха с развети плащове и нахлупени качулки, възседнали бойните си коне, обвити в мъгла от пот и горещ дъх. Сякаш в Мисълам нахлуваха ангели на смъртта. Клейпоул се отърси от гибелното си видение и се огледа наоколо. Въпреки ранния час суматохата вече беше разбудила всички домакинства в лабиринта от стаички и таванчета, които гледаха към площада. Кучетата лаеха, капаците на прозорците се вдигаха, по прозорците се появяваха запалени свещи и фенери, а вратите се отваряха със скърцане. Отец Томас излезе припряно от църквата с епитрахил на врата и забърза през площада, хлъзгайки се по леда. Погледна тъжно към Клейпоул и свитата на Корбет, а след това коленичи до падналия мъж. Глупецът още не беше издъхнал и краката му потрепваха, а стъпалата му, обути в жалки стари ботуши, шаваха по калдъръма.
— Господи, помилуй — прошепна отец Томас. Свещеникът се просна в кишата, за да прошепне последно опрощение в ухото на умиращия, а после отвори една малка дарохранителница и напъха парче нафора между устните на глупеца. След това бързо помаза веждите, очите, устните, ръцете и краката му.
Яхнал коня си и загърнат в плаща си, Корбет се прекръсти и тихо произнесе една заупокойна молитва. Ранулф последва примера му, докато се въртеше в седлото си и оглеждаше площада. Хората на Клейпоул вече се връщаха и Ранулф си даде сметка, че нищо не са открили. Убийствата не бяха нещо ново за синовете на Каин. В Лондон всеки ден ставаха подобни неща. Често се случваше някой опитен стрелец с душа, разядена от стара обида или вражда, намразил живота и жадуващ смъртта, да раздаде бързо правосъдие. Убиецът нанасяше своя удар, скрит в някоя църковна кула или камбанария, в някоя тъмна и смрадлива уличка или зад прозореца на някоя празна кръчма. Корбет привлече вниманието на Ранулф и му направи знак с ръка да остане на мястото си.