— Отиде си — рече отец Томас и се изправи на крака, а очите му се напълниха със сълзи. — Защо някой би искал да убие горкия идиот?
— Две стрели — рече Корбет, навеждайки се над трупа. — Това не се е случвало досега, нали?
Кралският пратеник се огледа наоколо, но никой не му отговори.
— Една в гърдите и една в гърлото. Убиецът е искал да бъде сигурен, че ще убие глупака.
— Всичко стана така бързо! — мастър Бенедикт си проби път през навалицата. — Мастър Клейпоул — обърна се капеланът към кмета, — чаках ви тук. Кълна се, че площадът беше пуст. Не видях никого. После вие слязохте, препуснахте към глупака и тогава се чу изсвирването на рога…
Той млъкна и подаде юздите на дребния си кон на един от зяпачите. После се приближи до коня на Корбет и сграбчи поводите му.
— Така беше, сър Хю — боязливо го погледна капеланът. — Чу се изсвирване на рог, а после просвистяха стрелите. Нали така, господин кмете?
Клейпоул си пое дълбоко дъх. Налегнаха го стари спомени, а пред очите му се завъртяха образи от ужасни кошмари. Беше истински уплашен, но трябваше да го прикрие.
— Лорд Скроуп не е ли с вас? — попита той.
— Очевидно не — сопна му се Ранулф.
— Тогава трябва да отидем…
Клейпоул замълча, понеже видя в далечината да се задава брат Грациан. Доминиканецът, чието черно-бяло расо се развяваше около него, едва се крепеше върху гърба на дребното си конче, което прекоси в тръс калдъръма. Капеланът на лорд Скроуп тромаво премина през тълпата, а после спря и погледна към трупа.
— Господи, помилуй — подхвана той. — Дано Бог се смили над всички нас.
— Ако заслужаваме милост — добави отец Томас. — Вижте…
Свещеникът припряно повика неколцина от енориашите си и им нареди да пренесат тялото в дома на покойника в края на църковното гробище. После избърса ръце в расото си, промърморвайки, че след малко ще се присъедини към тях, и забързано се отдалечи.
Корбет реши да не чака. Обърна коня си и прекоси пазарния площад. Мина покрай заледените канавки из страничните улички и се озова на пътя, който пресичаше скованите от студ поля и водеше към изоставеното село в тъмната гора. Клейпоул беше препуснал заедно с него, но Корбет не му обръщаше внимание. Кралският служител нямаше представа какво става, затова просто щеше да слуша и да наблюдава. Трябваше да събере мислите си, да разгледа фактите и да ги анализира. Нужна му беше тишина. Опита се да извика в съзнанието си сияещата Мейв в поръбената й с кожа нощна дреха, разкошната й коса, която падаше около красивото й лице, и палавите й очи. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо. Отзад яздеха отец Томас, мастър Бенедикт, Ранулф и Чансън, хората на кмета и войниците от градската стража. На фона на покритите със сняг поля тъмното множество приличаше на черен облак. Изведнъж пред конниците изникна редицата дървета, която бележеше началото на гората. Небето беше изпълнено със стоманеносиви облаци, които сякаш притискаха земята, осеяна тук-там с живи плетове и високи насипи, очертаващи границите на нивите. Ято птици се нахвърли върху някакъв бухал, който беше проявил неблагоразумието да излезе посред бял ден. През полето пробяга лисица.
Тишината беше потискаща въпреки шушукането между мъжете в групата. Отец Томас припяваше заупокойна молитва. Чансън се подиграваше на Ранулф заради страха му от пустите и неприветливи поля и му шепнеше истории за Драк, някакво отвратително чудовище, което се спотайвало в гората и излизало на лов точно в такива навъсени дни като днешния. Корбет мрачно се усмихна. Спомни си за походите в Шотландия и из уелските долини, където тягостното мълчание не вещаеше нищо добро. После кралският пратеник си пое дълбоко дъх и, за всеобща изненада, запя тъжно войнишка песен, в която се разказваше за една красавица, затворена в някаква кула. Всички знаеха думите, а и мелодията беше лесна, така че не след дълго към песента се присъединиха и други гласове. Маршът отекна сред пустошта, сгрявайки конниците и разсейвайки страховете им за бъдещето и спомените им за предсмъртната агония на градския идиот. Щом песента заглъхна, Корбет спря коня си и се обърна към Клейпоул, който го гледаше с любопитство.