— Няма нищо по-хубаво от една песен, мастър Клейпоул. А сега ми кажете как се стига до селото.
Клейпоул посочи към пътеката, която лъкатушеше между дърветата.
— Има само един път, сър Хю.
— Защо хората са изоставили Мордерн? — попита Корбет.
Клейпоул свали яката на наметалото си, нетърпелив да впечатли кралския служител.
— Преди около деветдесет години, по време на гражданската война между дядото на краля и феодалите, селото било напълно разрушено. Много хора били убити край старата църква и това спечелило на селото славата на прокълнато място. Някои дори твърдят, че предците на лорд Скроуп поръсили земята със сол, за да прогонят и оцелелите.
— А вие какво мислите? — попита Корбет.
— Аз мисля, че селото просто е твърде навътре в гората. Жителите му не са разполагали със средства, с които да секат дърветата и да обработват земята. Използвали са войната като предлог, за да се преселят на друго място.
— И лорд Скроуп позволи на Свободните братя да се установят там, така ли?
— Защо не? — рече Клейпоул. — И преди се е случвало там да се заселят странстващи занаятчии или търговци. Идвали са и разни скитници и дори престъпници. Не можем да ги спрем. Лорд Скроуп им позволява да се подслонят в селото и да ловят зайци, за да се прехранват. Не ги закача, стига да не бракониерстват и да не ловят елени. През лятото е различно — децата ходят в гората да си играят. Когато бях момче, аз също си играех там, отивахме с лорд Скроуп, сестра му Маргарет и братовчед им Гастон.
— А какво се случи с този техен братовчед? — попита Корбет.
— Раниха го в Ако — отвърна Клейпоул — и го приеха в лечебницата. Сър Хю, ако прочетете докладите от Ако или сте запознат с историята около падането на тази крепост, ще разберете, че там всеки гледаше само себе си. Гастон умря и ние не можехме да направим нищо за него.
— Откъде знаете, че е умрял? — попита Корбет.
— Когато двамата с лорд Скроуп си наумихме да избягаме, той беше твърдо решен да вземе с нас и братовчед си. Когато влязъл в лечебницата обаче, господарят заварил Гастон мъртъв.
— А съкровището на тамплиерите?
— Защо да не го вземем, сър Хю? Бихме се храбро, но неверниците вече нахлуваха в града. Защо да им оставяме съкровището, като можехме да го вземем ние? И така, заграбихме каквото можахме и избягахме.
— Ами градският идиот? — попита Корбет. — Какво ви каза, преди да умре?
— Обичайните глупости. Каза, че Сагитариус се е завърнал, и нещо за някаква си награда. Пълни безсмислици.
Корбет се замисли над онова, което беше видял и чул на площада.
— Съмнявам се — промърмори той, — определено се съмнявам!
После кралският пратеник и кметът навлязоха сред дърветата и разговорът им замря. Там ги очакваше един различен свят. По земята черните дървета бяха свързани с верига от покрити със сняг гъсталаци, а на фона на небето се преплитаха голите им клони. Мястото беше самотно и потайно, и се огласяше единствено от някое и друго прошумоляване сред шубраците, призрачен плясък на птичи криле, внезапен зов на животно или изпукване на изгнил клон. Ръцете на Корбет се плъзнаха под наметалото му. Сега разбираше защо Ранулф се страхува от подобни места. В градовете злодеите се спотайваха из тесните канавки и тъмните ъгли, но тук беше различно. В гората всеки можеше да се скрие зад дърветата и да изстреля по пътника стрела, да го замери с кама или брадва или да повали коня му с примка или желязна топка. Един Бог знае какво зло се беше притаило в това преддверие на Ада. Дори Сагитариус можеше да се е укрил в гората. За да успокои страховете си, Корбет се замисли за Мейв. Усмихна се, припомняйки си редовете от романса, който му беше прочела на Коледа:
— Какво представлява това село Мордерн? — обади се Ранулф иззад Корбет.
— Пустош, обитавана от духове — отвърна Клейпоул. — Както казах и на сър Хю…
Кметът замълча, понеже групата излезе от гората и се озова на една широка поляна, осеяна с дървета и храсти, покрити със сняг и лед. Корбет спря коня си и се загледа през поляната към изоставените постройки в другия й край. Покривите им бяха хлътнали, плетовете — разнебитени, а мазилката — олющена. Тук-там се забелязваше и по някоя каменна къща. Зад порутената и обрасла в бурени стена на гробището се издигаше разрушената църква, опасана от надгробните камъни на отдавна забравени мъртъвци. Корбет разгледа параклиса. Явно беше построен още преди идването на норманите. Нефът приличаше на прост хамбар, покритите входове бяха издадени напред, а кулата беше ниска и квадратна. Настланият с плочи покрив на някогашната внушителна постройка сега беше пропаднал, прозорците зееха празни като черни дупки и всички врати липсваха.