Отец Томас влезе в църквата и им съобщи, че труповете са събрани, а погребалната клада се подготвя. Корбет излезе навън. Четиринайсетте трупа бяха проснати на пътеката към гробището. Вонята на гниеща плът беше принудила хората на Скроуп да покрият лицата си с маски. Корбет се придвижи между труповете. Разложението и горските животни бяха свършили своята работа — лицата бяха неузнаваеми, а съсухрената плът беше изкълвана и оглозгана. Корбет се прекръсти и прошепна една молитва.
— А бяха красиви, сър Хю — отец Томас застана до него. — Приличаха на ангели и бяха пълни с живот. Проклет да е лорд Скроуп! Господ ги беше надарил с всякакви дарби — пееха прекрасно и танцуваха като пеперуди.
— Сигурен ли сте, че всички са тук?
— О, да — свещеникът посочи към две от телата. — Това са Адам и Ева. Бяха водачи на братството и талантливи художници.
Корбет си припомни надписа от стената на ризницата.
— Отче, това говори ли ви нещо: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“?
— Не — поклати глава свещеникът. — Откъде е?
— Видях го изписано на стената в ризницата, а вие казахте, че са били художници…
— Трябва да дойдете в „Сейнт Алфидж“ и да видите стенописа им. Но трябва да побързате, защото лорд Оливър обеща да обнови църквата и манастира „Сейнт Фрайдсуайд“. Вероятно като изкупление за всичко, което се случи. Но хайде да вървим, сър Хю, останалите ни чакат.
— Нека чакат! — Корбет се обърна. — Мастър Клейпоул, Робърт де Скот…
Кметът и капитанът на стражата излязоха пред групата мъже. Капитанът вече не беше толкова наперен. Корбет им направи знак да го последват и те тръгнаха след него, смъквайки маските си.
— Участвахте ли в нападението на това място?
— Знаете отговора на този въпрос.
— Кажете ми какво се случи после.
— Претърсихме църквата и къщите — отговори Клейпоул.
— Вие ли взехте вещите на Свободните братя?
— Да.
— Но те принадлежат на краля!
— Сър Хю, тук нямаше почти нищо — отвърна Клейпоул.
— Лорд Скроуп ще трябва да даде обяснение за това.
Корбет се взря във враждебните лица на двамата мъже. Суровите им очи издаваха, че носят корави души и сърца и не биха проявили милост към никой враг.
— Сър Хю — приближи се мастър Бенедикт, след когото натъжено се влачеше брат Грациан, — хората умират от студ.
— Аз също — додаде мастър Бенедикт.
Корбет погледна хрисимото лице на капелана. Свещеникът беше пребледнял и видимо не се чувстваше добре. Кралският служител забеляза следи от повръщано по расото му.
— С мастър Бенедикт ще се помолим и след това мислим да си тръгваме — промърмори брат Грациан. — Сър Хю, това място е мрачно и пълно с духове. Гладен съм и умирам от студ. Усещам призраците наоколо. Разбрах, че отец Томас е донесъл светена вода и благовонно масло.
— А аз нося миро — обади се Клейпоул. — Сър Хю, под снега намерихме сухи подпалки. Взели сме и наръч сухи дърва.
Корбет кимна. Нареди на мъжете да побързат с кладата и да положат телата отгоре й. Погледна към небето — денят преваляше. После двамата с Ранулф се върнаха в Параклиса на прокълнатите и продължиха търсенето си. Въпреки че Ранулф беше наблизо, кралският пратеник усети, че в душата му се надига тревога. Светлината беше оскъдна и църквата беше изпълнена с трепкащи сенки. Във въздуха витаеше чувството за зла прокоба и спотаена опасност. Зловещата атмосфера се подсилваше от остатъците от картини по стените, на които бяха изобразени ужасите на Ада, и от олющените лица на озъбените маймуноподобни същества, гротескните фигури и чудатите зверове, издялани върху колоните и плочите в основата им.
— Сър Хю — Ранулф беше застанал под един от тесните прозорци и подритваше една от плочите на пода с ботуша си, — тук има желязна халка.
Корбет бързо се приближи. Халката беше забита в края на плочата. Беше ръждясала, но все още здрава. Кралският пратеник я дръпна и камъкът поддаде. Двамата с Ранулф изтеглиха плочата и я преместиха върху съседния камък, задавяйки се от вдигналия се облак спарен въздух. Корбет приближи фенера и видя стръмните и тесни стъпала, които водеха надолу.
— Ранулф, навън има още фенери. Вземи един, запали го и се върни.
След малко Ранулф се появи на прага с горящ фенер в ръка и извика на зяпачите, които вече се тълпяха на входа, да си гледат своята работа. После Корбет го поведе надолу по стълбите. На последното стъпало кралският пратеник вдигна фенера и тихо подсвирна.