— Да, вярно — промърмори Корбет. — Ето че стигнахме и до Джон льо Риш — как така този бивш кралски стрелец и настоящ престъпник, който е притежавал остър и съобразителен ум, е могъл да направи такава глупава грешка и да попадне в капана на Клейпоул? Дали Свободните братя са го приютили? И защо? От милосърдие или по някаква друга причина? И защо след залавянето му са го осъдили и екзекутирали толкова бързо? Наистина ли са го обесили, или е избягал? Възможно ли е той да е Сагитариус? А ако все пак е умрял, защо са откраднали трупа му? Кой би извършил подобно нещо? Имаме също и следния стих: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“ — Корбет замълча. — Пето, лорд Скроуп — кралският пратеник си пое дълбоко дъх. — Имаме да му зададем толкова много въпроси — за Ако, Льо Риш, Свободните братя, Сагитариус, Нощна сянка, тайните му грехове… Доста неща крие господарят на имението. В момента го притискат от всички страни. Най-важното е да разберем защо е организирал онова кръвопролитие в Мордерн, какво е търсел там, защо е оставил труповете непогребани и означава ли това, че не е намерил онова, което е искал да открие.
— Трябва да го разпитаме, господарю.
— Рано или късно ще стигнем и дотам — отговори Корбет. — Не вярвам обаче Скроуп да ни каже истината. Той беше предупреден, че пристигаме, Ранулф. Имал е достатъчно време да се подготви и да потърси съвет. Дори най-добрите правници от Върховния финансов съд не биха могли да го хванат натясно…
Корбет прекъсна мисълта си, понеже отвън по коридора се чуха забързани стъпки, а после някой потропа на вратата. Чансън се завтече да отвори и в стаята връхлетя някакъв слуга.
— Сър Хю, сър Хю — рече той задъхано, — лорд Скроуп ви вика. Сагитариус се е завърнал в Мисълам…
Летописецът на близкия манастир „Сейнт Фрайдсуайд“ и градският архивар Уолтър Басингборн прилежно записваха ужасяващите обстоятелства около злодеянията, извършени късно в сряда, на 13 януари 1304 година. Общинските служители тъкмо се канеха да бият камбаната на пазара, за да обявят края на пазарния ден. Денят беше хубав, макар времето все още да беше мразовито и леденият вятър да продължаваше да щипе кожата. На смрачаване се спусна лека мъгла и търговците поръчаха на чираците си да приберат стоката в буретата и бъчвите. Просяците изпълзяха, за да търсят огризки пред пекарните, гостилниците и кръчмите. Амбулантните търговци и странстващите занаятчии скриха безценните си монети в кесиите под дрехите си. Разни поклонници, които се бяха запътили към есекското крайбрежие, за да посетят отшелническото убежище на свети Сед, внасяха вързопите си в конюшните на кръчмите. Стражите свалиха няколко натруфени уличници от позорните стълбове и група гуляйджии им се присмяха. Същите нехранимайковци насъскваха четирима слепи просяци да се бият за чаша вино и сочно парче свинско. Търговците се отправяха към магазините на златарите заедно със своите чираци и продавачи, за да оставят там дневната си печалба. Никой не знаеше, че смъртта е нахлула в Мисълам и в момента зорко дебне всички в града, за да си набележи подходяща жертва.
Робърт де Скот, капитанът на свитата на лорд Скроуп, беше покосен пръв. Изпълнен с гняв към Корбет, Де Скот беше тръгнал да обикаля кръчмите по пазарния площад. Първо беше посетил „Медената пита“, а после — „Райските двери“. Удави мъката си в евтин ейл, а след това плати на някаква повлекана да го позабавлява в една от мърлявите тавански стаички. Тъкмо когато излезе от „Райските двери“ с несигурна стъпка, три продължителни изсвирвания на ловджийски рог обявиха, че кървавият ад се е завърнал в Мисълам. Робърт беше толкова пиян, че не можа да помръдне от мястото си, и само зяпаше със замъглен поглед как останалите бягат. Опита се да направи една крачка, залитна и тогава дългата три стъпки стрела с железен връх го прониза в сърцето. Смъртоносният изстрел го повали по гръб и капитанът се разтресе, давейки се в собствената си кръв. На площада настана хаос, някои от търговците побягнаха, а други се скриха под сергиите си. Жените грабнаха децата си и се втурнаха с писъци към закътаните ъгли, покритите входове на къщите и канавките. Двама смелчаци се завтекоха да помогнат на Робърт де Скот, но той вече беше мъртъв. Мъжете издърпаха трупа му в „Райските двери“ и заключиха вратата след себе си. Мина известно време и хората започнаха да надзъртат от скривалищата си. Навън се смрачи и въздухът захладня. Следващата жертва беше Уилям льо Вавасур — друг от свитата на Скроуп. Той си мислеше, че опасността е преминала, пък и видя още един от хората на лорд Скроуп да излиза от скривалището си. И така, нетърпелив да се приюти в топлата кръчма, мъжът изпълзя от канавката, където се беше скрил, и се затича. Стрелата го прониза в гърлото, а железният й връх проби кожата, мускулите и костите му. Другият, Мътуорт, вече беше стигнал до вратата на кръчмата и се бореше с резето, когато в гърба му с тъп звук се заби стрела. Върхът й излезе през гърдите му и го прикова като муха към дървената врата.