— Не бива да съдите себе си толкова строго, сър Хю. Мислете и за доброто, което сте направили — усмихна се той. — В това се състои целият смисъл на изповедта — да си дадете сметка пред Бог за истинското си положение. Какво покаяние да ви препоръчам? На вас какво би ви се харесало?
Корбет се усмихна.
— Хайде да попеем, отче. Кървавият ден е към края си. Дойдох в тази църква, за да изповядам греховете си и да се пречистя — той се загледа в танцуващите сенки наоколо и посочи към олтара на Пресвета Богородица. — Хубаво ли пеете, отче?
— Някога пеех в кралския църковен хор — засмя се свещеникът.
— Хайде тогава!
Двамата мъже се приближиха до олтара на Пресвета Богородица и се вгледаха в статуята на Девата. Разпяха се, а после подеха „Салве, Регина“ — вечерната молитва към Богородица.
— Salve Regina, Mater Misericordiae, Vita Dulcedo et Spes Nostra — Слава Тебе, Царице Небесна, Всемилостива Майко, наш сладък живот и наша надежда…
Гласът на отец Томас беше жизнен и силен. Корбет истински се наслади на песента, не само защото възхваляваше Богородица, а и защото така се пречисти от ужасите на деня. След като приключиха, той запали три свещи — една за Мейв, една за Едуард и една за Елинор. После, разкайвайки се, че беше забравил, запали още една и за краля.
— Трябва да тръгвам — каза отец Томас, а после застина.
Вратата на църквата се отвори и вътре нахлуха лорд Скроуп и брат Грациан. Двамата вървяха бързо и изглеждаха извън кожата си от ярост.
— Труповете в дома на покойника ли са? — дори не се опита да любезничи Скроуп.
— Знаете, че са там — отец Томас посочи към вратата в другия край на църквата.
Господарят на имението се огледа.
— Отче, обещавам ви, че до средата на лятото ще обновя така църквата, и то така, че да се гордеете с нея.
— Аз и сега се гордея с нея.
Скроуп отмина, без да си направи труда да отговори. Брат Грациан, който беше скрил бледото си и кокалесто лице под голямата си качулка, кимна учтиво и последва господаря си.
— По-добре да отида с тях — измърмори отец Томас.
— Не, отче, не мисля — хвана го Корбет за ръкава.
Свещеникът го погледна изненадано.
— Отче, вие сте служили в кралските войски в Уелс, нали?
— Знаете, че е така.
— Там ли се запознахте с лорд Скроуп?
— Да.
— Освен това сте служили и като свещеник при краля, вярно ли е?
— Да — отец Томас се опита да прикрие тревогата в гласа си.
— И сте решили да се откажете от кралската служба, за да станете истински пастир на Божиите чеда?
— Стремя се да правя най-доброто, на което съм способен. Да, бях в Уелс. Видях как умират хора, убити по начини, които никой не може да си представи. След това не бях на себе си. „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ Участвах във всичко, което се случи там. Трябваше да изкупя греха си. Запознах се с лорд Скроуп в началото на военния поход; много години, преди той да отиде в Ако. Обеща ми, че ако имам желание, ще използва влиянието си, за да убеди краля да ме назначи на служба тук.
— Но не харесвахте Скроуп, нали така?
— Точно така.
— Имате ли лък, отче? Моля ви да кажете истината тук, пред Христос.
Свещеникът рязко се обърна и се отдалечи, а Корбет си даде сметка, че отецът възнамерява да се върне. След малко отец Томас наистина се появи. Бързаше, а в ръцете си носеше дълъг лък и колчан стрели.
— Гледам да ми е подръка. Живеем в опасни времена, сър Хю. На един свещеник може да му се наложи да защити себе си, църквата си или своето паство.
— Ръката ви още ли е сигурна, отче? — попита Корбет.
— Искате да ме изпитате ли, милорд?
Корбет леко се усмихна.