— Не съм направил нищо лошо — измънка той. — Хващам се на работа тук и там. Кметът ми плаща, за да екзекутирам престъпници, и аз го правя.
— Спомняш ли си Джон льо Риш, крадеца, който ограби кралската съкровищница в Уестминстър?
— Разбира се! Обесих го през ноември, сър, и добре си свърших работата. Измъкнах го от каруцата и го избутах нагоре по стълбата. Сложих примката на врата му и затегнах възела зад лявото му ухо. После слязох по стълбата и я дръпнах. Онзи увисна и зарита с крака като всички обесени.
— Сигурен ли си, че издъхна? — попита Ранулф.
— Колкото съм сигурен, че сега седя тук.
— Откъде знаеш? — настоя Ранулф.
— Виждал съм много хора да увисват на бесилото, сър. Мога да позная дали някой е умрял, или не. Обесените си изпускат мехура и червата — голяма гадост. Джон льо Риш предаде Богу дух. Знам си аз работата.
— Ти ли откара затворника до бесилката? — попита Ормсби.
— Да.
— И си сигурен, че това е бил крадецът Льо Риш? — намеси се Корбет.
— Естествено.
— В какво състояние беше осъденият? — продължи с въпросите кралският пратеник. — Как се държеше Льо Риш? — побърза да обясни той. — Знам, че някои хора се дърпат, а други кротуват…
— Вижте сега — заговори Ратисбон, като се облегна на масата, и до съдиите достигна пропитият му с ейл дъх, — аз обичам да си пийвам. Льо Риш беше същият. Казвам ви, милорд, затворникът беше толкова пиян, че още малко и щеше да се строполи на земята.
— Бил е пиян? — изненада се Корбет.
— Не само беше пиян, ами и едва се държеше на краката си. Пиян или не обаче, умря на въжето.
Ратисбон нямаше какво друго да добави. Корбет му благодари, даде му няколко монети и мъжът се затътри към изхода.
След него в приемната влезе лейди Хауиса в траурната си премяна. Положи клетва и седна. После вдигна воала си и веднага се усмихна на Ранулф. Служителят на Зеления печат загледа вдовицата с такъв копнеж, че се наложи Корбет да го стрелне с поглед, за да го накара да се опомни.
— Лейди Хауиса — започна Корбет, — благодаря ви, че дойдохте тук в този скръбен за вас момент. Кралят обаче изисква от мен отговори, така че трябва да ви задам някои въпроси.
— Питайте ме каквото пожелаете, сър Хю.
— Колко време бяхте омъжена за съпруга си?
— Около единайсет години.
— И нямахте дете?
— Не, сър Хю, явно такава е била Божията воля.
Корбет разгледа бледото й лице с големи тъмни очи и стиснати устни. Забеляза, че от време на време главата на лейди Хауиса потрепва, сякаш я боли вратът. Въпреки обстоятелствата Корбет реши, че ще е най-добре да бъде директен.
— Обичахте ли съпруга си?
— Не, мразех го!
Другите двама съдии ахнаха, но Корбет не им обърна внимание и продължи:
— Защо го мразехте?
— Защото душата му беше по-черна и от най-тъмната нощ, сър Хю. Съпругът ми беше жесток и безчувствен човек.
— Лейди Хауиса… — Корбет се наведе и измъкна от кожената торба под стола си чашата, която беше взел от убежището. — Разпознавате ли тази чаша?