— Остана ли доволен от делото си?
— Колкото би бил доволен всеки стопанин, който е успял да избави реколтата си от някаква напаст. Отпразнува го с мастър Клейпоул и Робърт де Скот и тримата пийнаха малко повече от обикновено.
— Ами крадецът Льо Риш?
— Вече ви казах всичко, което знам, сър Хю. Повикаха съпруга ми в Общината, където беше задържан Льо Риш. Придружавах го в града, понеже исках да купя някои неща от пазара. Влязохме в Общината и заварихме Льо Риш окован. Имаше окаян вид и ми се стори пиян.
— Сигурна ли сте?
— Сър Хю, казвам ви това, което видях.
— Лейди Хауиса, искам да ви попитам и за отношенията между съпруга ви и мастър Клейпоул — Корбет се изпъна в стола си, пренебрегвайки неодобрителните погледи на Ранулф и доктор Ормсби. — Знам, че въпросът е деликатен…
— О, не — въпросът е по-скоро глупав! — сопна му се лейди Хауиса. — Действително, сега, когато съпругът ми почина, мълвата, че Клейпоул е негов законен наследник, може да изиграе съществена роля в живота ми. Наясно съм със слуховете, но каква е истината? Дори Клейпоул да е син на лорд Скроуп, той е незаконороден и ръцете му са вързани. Има право над това имение колкото и татарският хан.
Корбет се усмихна на прямотата на лейди Хауиса.
— Ако Клейпоул желае да внесе иска си в съда, нека заповяда. Аз от своя страна ще се противопоставя яростно на всякакви подобни претенции.
— Преди да умре, съпругът ви не изрази ли някакво безпокойство по този въпрос? — поиска да научи Корбет.
— Не съм наясно с работите на съпруга си. Знам само, че изобщо не му се нравеше присъствието ви тук и искаше да си отидете. Горчиво съжаляваше, че му се налага да предаде „Сангуис Кристи“, и смяташе, че кралят несправедливо е осъдил нападението му над Свободните братя. Лорд Скроуп ми беше толкова чужд, колкото и на вас. Обсъждаше с мен само маловажни въпроси — как върви управлението на имението, какво става в кухнята. Беше по-загрижен за коня и за кучетата си, отколкото за мен — лейди Хауиса замълча. — Спомена само едно, и то по-скоро като нещо, което го е подразнило. В деня преди смъртта си лорд Скроуп ме попита дали съм забелязала от параклиса да липсва нещо. Казах, че не съм, и го попитах какво има предвид. Той обаче само ме изгледа с обичайния си гневен поглед и после излезе от стаята.
— Смятал е, че от параклиса в имението липсва нещо, така ли?
— Да, сър Хю. Все още нямам представа за какво говореше.
— Сър Хю — намеси се Ранулф, — мисля, че нейно благородие вече ни каза всичко, което знаеше.
Лейди Хауиса засия и погледна към Ранулф, който само се прокашля и отвърна поглед. Корбет огледа жената отново. Понякога в съда или по време на разпит се случваше да попадне на нещо, което не успяваше да подчини на логиката. Лорд Скроуп беше загадка, но и лейди Хауиса не му отстъпваше. На какво ли се дължеше потайността й? Дали на дългите години брачен живот, които беше прекарала като монахиня, спуснала воал между себе си и коравосърдечния си съпруг? Или криеше нещо друго? Въпреки това кралският пратеник реши, че поне за днес разпитът е продължил достатъчно. Изправи се, благодари на господарката на имението за отделеното време и лейди Хауиса тръгна да си върви. Тя кимна на Ормсби, усмихна се ослепително на Ранулф и излезе от залата. Корбет се върна на мястото си и забарабани с пръсти по масата.
— Жесток сте, господарю.
— Ситуацията е жестока, Ранулф. Имаме си работа с измяна, убийство и кражба. Нека не забравяме защо сме тук. Независимо какъв човек е бил лорд Скроуп, преди всичко той беше феодален владетел и поданик на краля. Освен това у него имаше вещи от кралската съкровищница в Уестминстър. А още по-важното е, че из Мисълам броди убиец, който неведнъж е убивал и може да убие отново. Нашата задача е да разнищим тези загадки. А сега нека разпитаме мастър Клейпоул.
Кметът самодоволно се приближи към подиума, облечен в пищната си кметска мантия, поръбена с кожа. На врата му висеше символизиращата властта му верига, а позлатеният му медальон проблясваше на светлината. Той се закле върху Евангелието с изкривено от гняв лице, след което седна точно срещу Корбет. С едната си ръка стискаше ръба на масата, а с другата — шапката си от боброва кожа. Погледна свирепо към Корбет и избърса уста с опакото на ръката си.